След близо двуседмично дирене Крешимир лудна напълно от многобройните имена и адреси, стори му се, че някогашната му любима е изгубена, и вече искаше да се откаже. Чичо му го убеждаваше да отидат заедно на Мертояк, да опитат само още веднъж с Мате Ливада на улица „Одеска" 17. Качиха се на седмия етаж и тъкмо се канеха да звъннат, когато вратата се отвори и от жилището излезе един свещеник.
— Хвала на Исуса! — поздрави го любезно барба Иве.
— Навеки! Роднини ли сте? — попита свещеникът и без да дочака отговор, добави: — Бедният... Боя се, че няма да издържи още дълго.
— Ех, какво да се прави, всички това ни чака — отвърна философски чичото.
Промъкнаха се край него в апартамента и по коридора продължиха до спалнята, където, заобиколен от най-близките си, умираше Мате Ливада, известен на поколения сплитчани като „Фото Мате". Неговата съпруга, синове и снахи погледнаха учудено неочакваните гости, а те двамата тъкмо понечиха да обяснят защо са дошли, когато внезапно от постелята се обади умиращият.
— Крешимир — прошепна с немощен глас старецът, като посочи с костеливия си пръст Крешо и пожълтялото му лице неочаквано се озари в усмивка. — Веднага те познах.
— Вие знаете кой съм? — запита Крешо потресен, завтече се и падна на колене пред леглото.
— Разбира се, че знам. Съвсем точно те описа – отвърна Мате Ливада, като положи ръка на темето на Крешо и го поглади нежно по косата. — Повече от десет години те чакам да дойдеш. Вече си мислех, че ще умра и никога няма да те видя...
— Недейте дълго, моля ви, той не бива да се изморява — намеси се една от снахите.
— Госпожо, моля ви, не ги прекъсвайте — примоли се барба Иве. — Това е съдбата. Съдбата! — провикна се пламенно.
— Като затваряха кафенето, Ловорка дойде при мен и ми рече: „Барба Мате..." — тя все тъй ми викаше — продължи старият фотограф с немощен шепот, — „барба Мате — каза, — ако дойде да ме търси един висок, мургав, личен момък, да му кажете къде съм". „Добре, душо моя, защо да не му река!" — викам й аз. Сто пъти дойде в ателието да ме пита дали си идвал. Всеки ден. Понякога и по няколко пъти. Много те обичаше, бедната...
Барба Иве, макар да не беше от хората, дето лесно се разплакват, пророни една едра сълза.
— А къде е тя сега? Къде е тя? — заразпитва нетърпеливо Крешимир.
— Тя сега... кхъ! кхъ! — подхвана умиращият, но внезапен пристъп на кашлица го задави.
— Къде е? — извика отчаяно още веднъж Крешимир.
— Хора, какво ви става? Човекът умира — възропта синът на Ливада.
— Тя сега работи в... в... в... кхъ! кхъ!.. В кафене „Зебра" — поде отново старецът, събрал сили.
— Кафене „Зебра"? Къде ето?
— На „Чехова"... кхъ!... кхъ!... кхъ!... На „Чехова" 28 — прошепна старецът и с последния дъх, който излезе от уморените му дробове, добави: — „Кафене „Зебра" е точно срещу мястото, дето беше кафене „Жирафа".
А после главата му потъна във възглавницата, склопи очи и издъхна.
— Приемете искрените ми съболезнования — изрече достолепно барба Иве и подаде ръка на вдовицата. — Голям човек беше — добави, като се ръкуваше с по-големия син на Ливада. — Ще ни липсва на всички — прошепна, като прегръщаше силно снахата.
* * *
От парфюмерия „Нарцис" до видеотека „Сириус", през окръжния затвор, Омиш, Пуянке и Струмица, Татяна Крагич, Шиме Лоза и Юре Кордич, та чак до Мате Ливада на „Одеска" 17, Крешимир и чичо му отново се върнаха сред дърветата на „Антон Павлович Чехов". Четиринайсет дни бяха скитали, за да разберат, че бе достатъчно само да преминат на отсрещната страна на улицата.
— Ами ако тя вече не работи там? — попита несигурно Крешо миг преди да влязат в „Зебрата".
— Е, ебаси, тогаз се гръмни — отвърна обезсърчено Иве.
Влязоха в заведението и спряха сервитьора.
— Добър ден. Извинете, приятелю, търсим Ловорка.
— Ловорка не е на работа — отвърна той.
— А защо, напуснали, или...? — започна боязливо Крешо.
— Омъжва се и си взе една седмица отпуск.
— Омъжва се?! — викна потресен Иве. — И за кого?