— Знаех си аз — изохка Крешимир и от отчаяние тресна главата си в дартса. — Жени се за Мел Гибсън.
Сервитьорът погледна с любопитство Крешимир, а после се обърна към чичото.
— Жени се за Горан Капулица.
— За Горан Капулич, боже господи?! — смая се Иве.
— Кой пък е тоя? — запита Крешо.
— Не знаеш кой е Горан Капулица? — учуди се сервитьорът.
— Нямам представа.
— Горан Капулица е шеф на Областната дирекция на полицията — поясни барба Иве. — Най-младият полицейски началник в страната. Голяма клечка.
— Извинете, а вие да не сте Крешимир? — попита неочаквано сервитьорът, загледан замислено в Крешо.
— Да, защо?
— Нищо, познах ви по описанието.
* * *
— Крешо, ха да си ходим, няма смисъл. Послушай какво ти казва чичо ти, било що било. Пътищата ви се разделят. Тя сега си има свой живот, свой мъж...
— Не й е мъж той!
— Не е, ама още малко и ще стане. Каква ще е тая работа, да цъфнеш на вратата й пет дни преди сватбата! Остави жената на мира. Пък и заради самия теб, синко, видиш ли я сега, само ще ти стане по-тежко. Недей да човъркаш раната, остави я да зарасне.
— Няма да зарасне тя.
— Ще, ще!
— Няма, барба. Петнайсет години не зарасна, няма и сега — рече Крешо, докато гледаше през малкото паркче към кооперацията, която се подаваше иззад короните на чинарите. — Трябва да я видя, пък да става каквото ще.
— Ами добре, щом трябва. Искаш ли да дойда с теб?
— Недей. Прибирай се вкъщи.
— Ще те почакам в колата.
— Барба, върви си — заяви решително Крешо, излезе и се запъти напряко през парка.
Тялото му трепереше неприятно. Щом стъпи на алеята с бели камъчета, изведнъж го обхвана напрежение и странно чувство за незащитеност, сякаш се беше озовал на открито и го дебнеше някаква смътна опасност. Така се ужаси от срещата с жената, която беше излъгал, че след няколко метра почти неволно спря, краката отказваха да го слушат, страхът го парализира. Обърна се безпомощно и видя, че чичо му все още го чака в колата.
— Разкарай се! — викна му яростно. — Прибирай се вкъщи, глупако!
Барба Иве поклати обидено глава, но все пак запали мотора. Крешимир продължи напред. Прекоси парка и спря на тротоара на адреса, който получиха от сервитьора в „Зебрата", на една тиха уличка в Бачвице, и се загледа в леко занемарената, но все още красива триетажна сграда, пред която растеше голям крив бор. Червено детско колело и някаква топка лежаха в тревата край дървената барачка, зад която се простираше гъст лавров плет. Всичко бе потънало в тишина. Блъсна желязната градинска порта и застина за миг, когато тя изскърца. Пристъпи в двора и спря, защото не знаеше как да продължи, и тогава се ужаси, като я зърна да преминава пред един от отворените прозорци на първия етаж. В паниката си, без да мисли какво върши, изтича до дървото и се скри зад него, макар че жената нито за миг не погледна навън.
Стоя така може би цяла минута, преди да се осмели отново да надзърне, и тогава, загледан в стъблото на бора, превито от вятъра почти до самата фасада на къщата, му хрумна нещо необичайно. Преди да осъзнае колко идиотска е идеята му, започна да се катери, като се захващаше с пръсти и стъпала и напипваше издатини в напуканата кора на дървото. В един миг парче кора се отчупи под кеца му и Крешо прегърна с две ръце дънера, за да не се плъзне надолу, и омаза със смола лицето и дрехите си. Спря на клона, който се намираше косо на около метър и половина от нейния прозорец. Това беше спалнята, виждаха се част от леглото със скрина и голямото огледало над него. И тогава се появи тя.
Оглеждаше се в бяла сватбена рокля и си тананикаше, а той затаи дъх, толкова пленителна бе гледката. Беше още по-хубава, отколкото я помнеше, вероятно беше свалила някой и друг килограм. Докато я гледаше така от дървото, Крешимир неочаквано зарида, сълзи взеха да се стичат по бузите му. Притискаше се до клона, разтърсван от плач. И тогава внезапно един силен вопъл се отрони от гърлото му и Ловорка го зърна в огледалото.
— Крешо! — викна слисана, а той се изплаши, загуби ума и дума, пусна клона и от около пет метра тупна по гръб на асфалта. За щастие, не се нарани тежко. Хвана се за кръста, изправи се бързо и с накуцване отърча до барачката, а сърцето му биеше до пръсване.
— Крешимире! — викна Ловорка и изтича до прозореца.
Ала той вече се беше спотаил до лавровия плет зад дървената колибка.
— Крешо! — повика го още веднъж и се отказа, понеже реши, че само така й се е сторило, защото какво друго би могло да бъде освен илюзия да види в спалнята си на първия етаж Крешимир Поскок, покачен на дървото пред прозореца. Такива неща не смееш дори да разкажеш на хората. Ще те помислят за луда.