Вярно е, че за последните петнайсет години Ловорка беше имала и по-шантави видения, свързани с този мъж. Привиждаше й се навсякъде, в навалицата в градския автобус, в тълпата на пазара, на опашката в банката, с жълта защитна каска на скелето на някой строеж, усмихваше й се от плакатите. Копнежът й го беше материализирал безброй пъти в колите, които преминаваха край нея. Прониза я люта ревност, когато веднъж се припозна в някакъв мъж, който се разхождаше с детето си на Бачвице, а вероятно най-странното беше, когато един път го мярна по телевизията да тича в жълт екип в лявата половина на игрището и да дава знак с ръка на полузащитника най-отзад да му подаде топката. Дори опитните спортни букмейкъри от „Зебрата" не успяха да я убедят, че в „Интер" от Запрепашче не играе никой с име Крешимир Поскок.
Затвори прозореца и потъна някъде навътре в жилището, докато долу в живия плет Крешо проклинаше своята глупост и малодушие. След тази детинска постъпка вече му беше неловко да позвъни на вратата, а знаеше, че трябва, иначе цял живот щеше да съжалява, че не го е сторил. Опита се да се изправи, когато чу зад себе си в листака някакво шумолене. Миг след това някой затисна с длан устата му и силно го удари по темето.
Зашеметен, се помъчи да се изскубне от хватката, но тогава му притъмня пред очите, сякаш бяха метнали нещо отгоре му. Някакъв твърд предмет го хлопна още веднъж по главата и той изгуби съзнание.
* * *
Пробуди се свит на кълбо някъде в тъмнина, вероятно в багажника на нечий автомобил. Вонеше на гориво и на гнили картофи. Болката пулсираше в главата му, усещаше как топла струйка кръв се стича по носа му. Отначало отвън се чуваше шумът от градските автомобили, но скоро затихна и остана някъде далеч. Най-сетне под колелата заскриптяха камъчета, бяха излезли на някакъв макадамски път. Малко след това спряха, някой слезе и затръшна вратата на автомобила. Последва го още един, сигурно от другата страна. Миг по-късно спря наблизо и друга кола.
Отвориха багажника, някой го дръпна, а Крешимир започна да рита напосоки, защото ръцете му бяха овързани в чувала, който беше преметнат през главата и раменете му.
— Спри, мамицата ти! — изпсува оня отвън и го удари два пъти с тояга по раменете.
Крешимир извика и се запревива от болка, а престъпниците го сграбчиха и го измъкнаха навън, изправиха го на крака и смъкнаха чувала от главата му. Бяха на някакъв пуст плаж — той и още трима. Двама в полицейски униформи го държаха за ръцете, а третият, в цивилни дрехи, стоеше пред него и се хилеше злорадо.
— Крешимир Поскок — рече и го зашлеви с всичка сила. — Знаех, че ще дойдеш — добави, а Крешо се вгледа по-внимателно в него.
Типът се беше променил, надебелял, съвсем оплешивял и видимо остарял, но светлосините воднисти очи си бяха останали същите. По тях безпогрешно разпозна полицая досадник, маниака, който в онази дъждовна вечер отпреди петнайсет години подрипваше нервно с крак в ъгъла. Значи, това бил Горан Капулица, днешният шеф на Областната дирекция на полицията. Когато сервитьорът от „Зебрата" спомена името му, на Крешимир дори не му хрумна, че става дума за същото лайно.
— Знаех си, че ще дойдеш, и те чаках — продължи надменно Капулица. — Затова винаги държах двама души пред жилището й, да те посрещнат, като се появиш. Друг на мое място отдавна щеше да се е отказал, но аз си знаех, можех да се закълна, че някой ден ще се появиш.
Неочаквано Крешимир се изтръгна от двамата, които го държаха, заби левия си лакът в лицето на тоя отляво, а с дясно кроше изтряска полицейския началник в носа. Капулица се олюля и направи няколко крачки назад, от ноздрите му шурна кръв. Обаче тогава полицаите се окопитиха. Онзи отдясно шибна с палката Крешо отзад по краката и той се свлече на колене. Капулица се приближи, сграбчи го за косата, отметна главата му назад и се завря в лицето му.
— Не се отказваш, а? Моите уважения. Драго ми е да видя човек с такава сила на волята. Обаче знаеш ли, напразно се пънеш!
— Смешник! — рече безсилно Крешимир, колкото да каже нещо.
Капулица се ухили и продължи:
— Нахалост е, момче! Тя сега е моя. В събота ще се венчае за мене и после всичко ще бъде свършено...
— Не е свършено то. Никога няма да е свършено.
Все така ухилен, Капулица го ритна коварно с крак в корема, а Крешо изохка и се преви от болка.
— Ще бъде. В събота, щом ми каже „да", това е като в „Стани богат" — нейният окончателен отговор. Няма връщане назад! Не познаваш ти Ловорка. Щом веднъж влезе в църквата, щом се врече пред Бога, за нея вече всичко е свършено. Няма шест-пет. Ще бъде само моя, както си го заслужих. Цели петнайсет години я чакам, боклук такъв! Петнайсет години само за теб приказва, тебе чака, докато аз я молих и кандърдисвах, подмазвах й се, лъгах я, обещавах, купувах подаръци... И най-сетне преди половин година я пречупих. Сега ще се омъжи за мен, пък ти, Крешимире, марш вкъщи с песен.