И тогава шефът на полицията наистина запя, като гледаше подигравателно Крешимир, отначало тихо и глухо, а после гласът му се извиси все по-ясно и унесено:
Като сън ефирен, като цвете полско беше,
като жълта роза, като майски ден блестеше,
но не ще се върнат тези дни щастливи,
без следа угаснаха мечтите ми красиви.
— Хайде, момчета — обърна се Капулица към своите подчинени и тримата запяха хорово към Крешо:
Аз я обичам, но друг сега разплита й косите,
как да живея с тая болка люта във гърдите,
младостта й друг откъсна като цвете,
а сълзи, тъга и мъка давят ми сърцето.
Тъй хубаво пееха, че Крешимир стисна очи и вдигна ръце от възхита, но с края на припева и емоционалният момент приключи, защото от всички страни отгоре му заплющяха удари. Налагаха го с ръце и крака по главата, гърдите, корема и бедрата, чак докато отново не изгуби съзнание.
Четвърта глава
разказва за печалното отношение на хърватската общественост към ветераните от войната6, а после двете стрелки на часовника се сливат в едно и се появява един брадат апостолически нунций
Чайките крещяха, а вълните се разбиваха в скалите. Слънцето изгаряше раните по лицето му. По едно време в далечината забуча корабна сирена и като че ли се чуха гласове. Струваше му се, че дни наред е лежал на Жнянския плаж7 с разкъсани дрехи, окървавен и пребит, преди да усети по лицето си нечий топъл дъх. Отвори очи и съвсем близо до себе си видя влажна кучешка муцуна, а над нея човешко лице. Май му беше познато.
— Поскок! — рече строго мъжът. — Какви са тези изпълнения?
— Ефрейторе — прошепна немощно Крешимир и отново затвори очи.
Докато идваше в съзнание и отново чезнеше в унес, Крешимир запомни как ефрейтор Миле го изправи с усилие на крака, но само след миг отново се строполи на земята. Следващия път, когато отвори очи, видя, че бившият му боен другар го мъкне на гръб по стръмнината. „Айде още малко, близо сме до болницата", спомни си, че му подвикна Миле от предната седалка, а той изпъшка в отговор: „Недей, не ща в болница!". И кой знае още какво му бе казал, как изобщо се сети за улицата и номера, но малко по-късно чу как леля му извика, когато ефрейторът го внесе у тях. Сложиха го на леглото и дълго го обръщаха и разсъбличаха, а той искаше само да спи и да го оставят на мира. После закрещя, когато леля Роса взе да му промива раните с ракия. Последва неспокойна нощ и ужасен кошмар, в който Горан Капулица пееше Мишо Ковач, а Ловорка с бяла сватбена рокля и було, развяно от вятъра, му се усмихваше и му махаше от някаква скала край морето.
Когато се събуди, слънцето вече беше отскочило високо на хоризонта, а барба Иве седеше на един стол край леглото му и поклащаше загрижено глава.
— Муле такова, викам му аз, че ще го чакам в колата, пък той умникът ми разправя, че нямало нужда — вайкаше се Иве, а после се провикна към някого навътре в жилището: — Ей го на, дойде на себе си!
На вратата на стаята се показаха леля Роса, ефрейтор Миле и Културата.
— Здрасти, Крешо — поздрави го Културата.
— А, Култура — отзова се Крешо с отпаднал глас.
— Кларич се обади, че ще се отбие към един и половина. Като видях как са те подредили, веднага вдигнах на крак тукашните от взвода — обясни сериозно Миле.
Крешо се помъчи да стане, но леля му запротестира:
— Къде тръгна? Марш в леглото, глупчо! Не виждаш ли, че едвам се държиш на крака?
— Остави ме, лельо. Нямам време за излежаване — изстена Крешо и опипа голямата, почти черна подутина под ребрата си. — Хайде, изчакайте ме в кухнята да се облека.
Преди да си сложи тениската и дънките, застана за кратко пред огледалото, за да прецени вида си. На дясното бедро имаше голяма синина, също и на кръста, и още една на лявата ръка под лакътя, и под окото, а гърдите го боляха при всяко вдишване, сякаш имаше пукнато ребро. Освен това му бяха разцепени устната, веждата и ухото, беше му избит един зъб, а два други се клатеха обезпокоително. Останалото беше наред.
Влезе в кухнята и седна на масата, а леля Роса наряза ябълков щрудел и им свари кафе.
— Госпожо, да ви се намира малко мляко? — запита вежливо Културата.