Ала днес това е отколешно минало. Народът се пръсна, прие градските правила и обичаи и те напълно заличиха някогашния див и размирнически нрав, заради който в миналото името Поскок се споменаваше боязливо и само шепнешком, придружено от неизбежната клетва. Остана само Йозо, за ужас на неговата съпруга Зора, от лани покойница.
Докато все още вярваше, че има смисъл, Зора заклеваше мъжа си да избягат с децата от камънака, от планинската тягост и самотия, от дълбокия непрогледен мрак на зимните нощи, когато само по далечния вълчи вой разбираш, че все още не си умрял и не лежиш в ледения гроб. Молеше го да се преселят някъде на светло, където се чува човешка глъчка, смях и музика, може би нейде край морето, да заживеят и те като хората близо до магазин, ресторант, поща, поликлиника и училище, да имат телефон и течаща вода.
— По-леко ще ни е, Йозо — шепнеше умолително жената в глуха доба, като го побутваше с крак в постелята.
— Я се разкарай! — срязваше я мъжът й и й обръщаше гръб. — Ида ли долу, ще трябва да регистрирам колата.
— Ами че всички ги регистрират. Такъв е редът, човече божи.
— Аз пък не ща! На кой му влиза в работата кво имам и кво нямам.
Зора въздъхваше сподавено, а сълзите се търкулваха по страните й. Тъй хлипа и рида през първите десет години от брака им, а после сълзите й пресъхнаха. Млъкна отведнъж и повече никога не продума на мъжа си. Мълком му сипваше чорба в чинията и му оправяше яката на ризата, лягаха си без думи в брачното ложе и ставаха, без да си кажат „добро утро" един на друг. Даже и онази работа я вършеха в пълна тишина. И тъй над трийсет години. Сякаш беше дала обет пред Богородица, Зора мълча чак дорде не настъпи смъртният й час, тогава погледна за последен път своя спътник в живота и едва чуто прошепна: „Лайно такова".
А после умря и остави Йозо с четиримата им вече пораснали, но враждебно настроени синове: Крешимир, Бранимир, Звонимир и Домагой.
Старият Поскок, свадлив и вечно начумерен мъж, никога не бе изрекъл блага дума, не бе погалил или целунал никого в живота си. А опиташе ли се някой да го целуне, сигурно щеше да го убие на място.
Даже и да милееше за някого, не го показваше, а със синовете си имаше и този проблем, че всички бяха по-високи от него. Набитият им въздребен баща все някак ги търпеше, докато бяха по-малки, но щом някой от тях захванеше тринайсетата-четиринайсетата си година и станеше по-висок от него, направо го намразваше и повече не щеше да го види. Те и четиримата се бяха метнали на майчиния си джинс, израснаха едри на бой, широкоплещести мъжаги, а баща им примижваше злобно към тях от жабешка перспектива и с годините се научи добре да премисля, преди да перне някого по главата. Всъщност се боеше малко от тях. И досега при промяна на времето усещаше в костите си последиците от боя си с Крешимир отпреди двайсет години.
Крешимир, тогава едва ли е бил на повече от седемнайсет, счупи дръжката на секирата и без да се замисли, Йозо го шамароса, а малкият, Бог да го убие, го сграбчи за ревера на дрехата и прас, прас, прас, прас, бекхенд, форхенд, бекхенд, форхенд, бекхенд, форхенд... Крешо вероятно нямаше да е спрял и до ден днешен, ако баща му не го бе изритал неспортсменски с коляно в слабините. Момчето се преви и падна, а Йозо се засили да го довърши. Изрита го два пъти в ребрата, но когато понечи за трети път, малкият го сграбчи за крака. Събори баща си долу, метна се отгоре му, докопа го за косата и взе да блъска тила му в земята. Почти в несвяст, за щастие, Йозо успя някак да откопчи едната си ръка, заби пръсти в очите на Крешо, изскубна се от хватката му и побягна.
Цял следобед двамата се преследваха по баирите, дебнеха се със сопи из засада и се замеряха с камъни чак докато бащата не остана да лежи полумъртъв под един клен. Крешимир бе успял да му счупи носа, пищяла и две ребра. На смрачаване Йозо се довлече едва-едва на четири крака до къщи, а там на прага стоеше Зора и се подсмихваше злобно и мълчаливо. Радваше се дяволското изчадие, чудовище такова, невеста на сатаната.
— Смей се, смей се... — промърмори Йозо, като плюеше кръв. — Само да видиш оня другия.
Наистина и на най-големия син не му се размина по-леко, костта на ръката му над лакътя беше пукната, имаше аркада на веждата и му бяха избити два предни зъба, но по всеобща преценка Йозо бе изгубил двубоя. Оттогава кариерата му тръгна рязко надолу. Въпреки последвалите многобройни схватки и с Крешимир, и с по-малките, той вече никога не си възвърна шампионския пояс.
Откакто жена му почина, беше принуден да разговаря със синовете си повече, отколкото му се искаше. Не излизаше много от къщи, пое задължението да приготвя храна за семейството, защото откри, че харесва готвенето, експериментирането с различни продукти, измислянето на рецепти. Да речем, качамакьт. Невероятно е по колко начина може да се приготви. Йозо слага водата да заври, после сипва царевичен грис, а след него, минута преди да се сгъсти сместа, добавя с леко разбъркване веднъж настъргано сирене, друг път пържен бекон с лук, или пастет от дроб, или пък доматен сос, пасиран морков, смлени орехи, канела, мед, сладко от кайсии, плодово кисело мляко... Старецът всеки път се развеселява, щом открие някой нов вкус, даже да не хареса особено на синовете му, които веднъж се продрискаха до един от качамака с какао. Въпреки подобни случки бащата не се отказва. Той би могъл да яде качамак всеки ден.