В същото време пристигна и Кларич, тъй че Крешимир им разказа всичко както си беше, като премълча само катеренето по дървото, а присъстващите клатеха мрачно глава, удряха с юмруци по масата и се извиняваха на домакинята, че псуват. Щом завърши, всички млъкнаха потресени, само леля Роса се обади:
— Мамицата му мръснишка, ще му избода очите, ако го срещна!
— Гадина! — рече ефрейтор Миле и се обърна към барба Иве: — Виждате ли, господине, как постъпват с хърватските ветерани! И какво прави хърватската общественост? Нищо. Хърватската общественост мълчи.
— Ебаси, Миле, каква връзка имат сега ветераните и хърватската общественост? — възрази Културата.
— Как да нямат?! — разпали се Миле. — Всичко е ясно. Момичето е чакало хърватския рицар да се завърне от фронта. Но докато той, от една страна, е гледал как ще изгуби главата си и ще положи своя млад живот пред олтара на родината, оня мръсник го е прецакал и му е заел мястото.
— Право го рекохте! — викна пламенно леля Роса.
— Този млад човек тук е отишъл с чисто сърце да брани земята си, а накрая го изиграха! — ревна Миле със страшен глас.
Със свенливо кимване Крешимир даде да се разбере, че всичко, казано от ефрейтора, е печалната истина.
— Добре де... — намеси се тихо барба Иве. — Не е съвсем да го е чакала да се върне от фронта. Чакала го е малко по-длъжко.
— Петнайсет години са минали — добави разумно Културата.
— Няма значение, че са минали петнайсет години. Става въпрос за правата на хърватските ветерани — беше неумолим ефрейторът, като подчертаваше думите си с удари по масата. — Не може току-тъй всеки да ни препикава. За честта на Отечествената война, заради всички загинали и безследно изчезнали, прокудени и бежанци, мисля, че трябва да попречим на тази несправедливост. Не сме се борили ние за такава държава. Не, не, не, драги ми господине!
— Ами добре, сигур всичко туй е вярно, ама какво да правим сега? — запита малодушно барба Иве. – Момичето се жени в събота, а той не може даже да припари до нея. Полицията я варди...
— Господин Иве — прекъсна го Миле, като се усмихваше самоуверено, — през войната сме имали и по-тежки ситуации, но да сме отстъпили някога пред числено превъзхождащия ни сърбокомунистически окупатор и неговите брадати помагачи?
— Никога! — заяви тържествено леля Роса.
Ала разузнавателните действия, предприети от тяхната малка тактическа група през следващите два дни, показаха, че няма да бъде лесно да се защити честта на хърватската Отечествена война, на загиналите, безследно изчезналите, прокудените и бежанците. Кларич паркира товарния си камион на Бачвице и през една дупка в брезента наблюдаваше с далекоглед къщата и стигна до обезкуражаващия извод, че две полицейски коли без регистрация патрулират на смени от по осем часа на улицата и че Ловорка дори вън от дома си не остава без надзор.
От друга страна, Културата с помощта на своите връзки в журналистическите среди научи, че на венчавката в събота в катедралата „Свети Дуйе", заедно с роднините и приятелите на младоженците, кмета, областния управител и министъра на външните работи, ще присъстват и петдесет служители от основните и специалните полицейски части. Поканите за сватбата са отпечатани някъде тайно и всяка е номерирана и заверена с подписа на полицейския началник. Църквата е претърсена до основи и пред нея през цялото време има униформен патрул, а съвсем основателно е да се предположи, че и сред туристите, които ще посетят това културно и религиозно събитие с камера в ръце, ще има поне двама-трима маскирани агенти.
Докато слушаше замислено рапорта, ефрейтор Миле въздъхна тежко:
— Трудно ще се справим само четирима.
— Как тъй четирима? Ами аз?! — викна барба Иве.
— Господине, не се обиждайте, но вие сте вече на възраст, туй не е...
— Момче, повече да не съм те чул да ми ги разправяш тия — прекъсна го гордо барба Иве. — Децата пораснаха, дадох им хляба в ръцете, дето се вика, вече нямам от какво да се боя. Ако трябва да се гине, по-добре да съм аз, отколкото някой по-млад.
Докато го слушаше, леля Роса подсмръкна скришом в престилката си на цветчета.
— Ами добре, щом така искате — съгласи се неохотно ефрейторът. Запали цигара със запалка „Зипо", на която беше гравиран гербът на тяхната войскова единица, издуха дима и се обърна към Културата: — Култура, тук ще ни трябва твоят акъл на шахматист.
Бойният му другар разгърна на кухненската маса картата на града и я заразглежда дълго и съсредоточено, а после в един момент започна да чертае трескаво по нея някакви стрелки. След няколкочасово кроене и прекрояване, препирни и помиряване, бяха готови с плана, най-доброто, което можеха да постигнат с ограничения си човешки и материален ресурс. Това беше смела и рискована акция. Един погрешен ход и всичко щеше да отиде по дяволите, но дори някой от тях да се съмняваше в успеха, никой не го показа.