— Разкарай ми се от главата! — отговори любезно господин началникът и продължи към църквата, която вече беше почти пълна с гости.
Кимна разсеяно на кмета и областния управител, като стрелкаше с поглед лицата на околните. Наби му се на очи един висок зализан свещеник с брадичка, на когото друг, по-нисък, показваше страничния олтар и обясняваше нещо на италиански. Капулица не ги познаваше, но се поколеба да отиде и да ги разпита какви са и що са. В края на краищата бяха в църква, а има ли нещо по-логично от това да видиш в Божия храм двама свещеници? Докато шефът на полицията размишляваше върху тази вероятност, в катедралата влезе министърът на вътрешните работи. Капулица побърза да го посрещне и лично го настани на една от пейките на първия ред.
В същия миг в правоъгълника светлина на вратата се показа Ловорка в бяла сватбена рокля и всички толкова се възхитиха от хубостта й, че заръкопляскаха. Впрочем спонтанният аплауз фигурираше в писмената заповед, издадена от шефа на полицията още преди няколко дни. Апостолическият нунций с очилата трепна и ако верният му придружител не го беше стиснал здраво за лакътя и не го беше спрял да извърши нещо необмислено, сигурно щеше да се запъти към булката.
Всички насядаха на пейките, младоженците застанаха пред олтара и службата започна. Ритуалът се проточи и шефът Капулица взе да се изнервя. Слушаше апатично проповедта, нещо за Исус и някаква смокиня, и поглеждаше скришом към Ловорка. Тя беше тиха и замислена и през цялото време гледаше в една точка. Отляво, в дъното на църквата, апостолическият нунций се почесваше по фалшивата брада, а отдясно неговият ужким преводач, а в реалния живот филмов критик във вестник „Свободна Далмация" се потеше от напрежение.
Най-сетне дойде ред на светото тайнство и началник Капулица с решителен глас изрече клетвата и надяна пръстена на безжизнената ръка на своята избраница. Тогава свещеникът се обърна към нея и й даде да прочете: „Аз, Ловорка, вземам теб, Горане, за свой съпруг. Обричам се да ти бъда вярна в добро и зло, в здраве и болест, и да те обичам и почитам, докато смъртта ни раздели".
Но вместо това някъде в дъното на църквата някой рече:
— Ловорка, за бога, не приказвай глупости!
Не беше казано кой знае колко високо, но в тържествената тишина на този свят момент думите отекнаха така, че всички изненадано се обърнаха и видяха как някакъв зализан свещеник се изправя, сваля си очилата и си отлепя брадата.
— Хайде, признай си — рече апостолическият нунций, като се усмихваше на младоженката, — вече си мислеше, че няма да дойда.
В първия миг на всички им се стори, че Ловорка ще припадне от смайване, но след секунда-две тя се окопити и по лицето й се разля щастлива усмивка.
— Крешо, слънце мое — прошепна грейнала, а после си спомни къде е. — Не се сърди — добави към полицейския началник в костюм от сив сатен, с бяла роза в бутониерата.
И като повдигна полите на роклята си, за да не се спъне в нея, тя се затича към любовта на живота си. Обаче и началник Капулица не беше наивник. Шефът на полицията имаше готов план за всеки, дори и за подобен безумен сценарий.
— Дръжте ги! — заповяда властно. — Затворете вратата! По-бързо! Никой да не напуска църквата!
Но в същия миг в другия край на църквата се изправи един възпълен свещеник и ревна с цяло гърло:
— Катедралата е минирана! Всички навън! Всички навън, катедралата е минирана!
Гръмна фишек, после още два и в малкия каменен храм отекна тъй, сякаш бяха експлодирали хиляда килограма тротил. После нещо засъска на пода и само за секунда цялото помещение се изпълни с дим. Последва низ от по-малки свързани експлозии, сякаш някой стреляше с автоматично оръжие.
— Олеле, майко! Ще ни избият! — проплака Културата с преправен женски глас, за да усили паниката.
Ужасената тълпа се юрна към изхода, като тласна навън крилата на портата, която двамата полицаи безуспешно се мъчеха да затворят.
— Сторете път на бременната! Сторете път на бременната! — продължи да крещи неистово Културата. — Мама! Къде е мама! — захленчи после плачливо като дете.
Стиснал здраво потната длан на Ловорка, Крешимир решително си проправяше път през обезумялата тълпа. Обърна се за миг, забеляза, че Капулица е само на крачка-две от тях, и започна да разблъсква безпардонно хората наоколо. Най-сетне се добраха до изхода и хукнаха по стълбите към Перистил.
— В подземните галерии! Всички бързо към галериите! — ревна полицейският началник, зърнал през дима и навалицата крайче от бялата булчинска рокля, което се развя за кратко и изчезна в мрачния вход към подземните зали на Диоклециановия дворец.