— Ето го Крешимир! — викна старият Йозо.
— Не е той... — рече колебливо Звонимир и се взря внимателно в екрана, на който в забавен кадър се повтаряше записът с извършителя на отвличането.
— Ей, бога ми, Крешо е — прошепна ужасено Домагой.
— Вярно, Крешо — съгласи се накрая и Звоне.
И тримата останаха няколко минути пред телевизора в кухнята, хванали се за главата, докато се питаха загрижено в каква ли каша се е забъркал Крешимир, а през това време експертът по антитероризъм завършваше авторитетно анализа на събитието:
— По онова, което току-що видяхме, мисля, че няма място за съмнение. Ако трябва да се направи профил на организатора на този престъпен акт, с голяма вероятност мога да посоча, че трябва да търсим талибан, който още като невръстно дете е бил осиновен от чеченски боец, женен за баска сепаратистка.
— Надявам се, че някой в полицията е чул думите ви. Господин Баретич, много ви благодаря.
— И аз ви благодаря.
— А ние, драги зрители, ще се върнем на местопрестъплението, където все още е нашият Шиме Чулина. Шиме — обърна се водещият към репортера, — предполагам, че досега не е имало изявление на началника на полицията.
— Не, Хървое, началник Капулица, както се очакваше, оглави лично разследването, тъй като събитията го засягат и като частно лице, и в момента провежда може би най-голямата полицейска блокада в цялата история на Сплит...
* * *
Впрочем такава масирана полицейска охрана Сплит беше виждал три пъти: при посещението на папа Иоан Павел Втори, при пристигането на Франьо Туджман с Влака на свободата и когато Йосип Броз Тито доведе нашия африкански приятел, етиопския император Хайле Селасие. Дълги шарени змии от коли бавно пълзяха и потрепваха в маранята по всички главни и второстепенни пътища към Омиш и Солин. Бяха проверени документите на всеки пътник от всички превозни средства, качили се на ферибот за Брач, Хвар, Вие, Шолта и Ластово. Макар че бе още май, печеше като посред лято, а много от колите нямаха климатици, шофьорите бибиткаха нервно, излизаха от колоната и псуваха, размахвайки ръце. Бяха отбелязани и няколко сбивания. Една вбесена жена заяви, че иска развод, и заряза мъжа и децата си в колата.
Ала силите на реда не показваха, че създалият се хаос ги притеснява. Щателно и без бързане проучваха личните документи на гражданите и ги молеха вежливо да им покажат багажниците си. Частният автопревозвач Желко Кларич вися повече от четири часа в колоната на пътя за Солин. Метър след метър придвижваше спокойно своя камион с ремарке, защото като професионалист беше свикнал да чака. Висене при товарене и разтоварване, на границата и при спедиция — голяма част от живота му бе преминала в безсмислено пропиляно време.
— Желко, закъде пътувате и какво карате? — попита го чак към шест часа вечерта, когато най-сетне му дойде редът, полицаят от Пътна полиция, който преглеждаше книжката и талона му, докато другият отзад в кабината обръщаше подозрително одеялото и матрака.
— Зеленчуци от Северното пристанище за Славония.
— За Славония?
— Осиек. Внос от Испания, домати и чушки, краставици, да ме прощаваш, всякакви от сорта — показа Желко.
— Защо „да ме прощаваш"?
— Че знам ли, народ всякакъв.
— Ще поогледаме малко товара.
— Че кой ви пречи? — отвърна примирено Желко.
Запали цигара, докато зяпаше през прозореца как пътните полицаи развързват брезента отзад и поглеждат обезсърчено безкрайните редици от зелени картонени кутии.
— Колко са на брой? — подвикна единият.
— Хиляда седемстотин четирийсет и четири щайги домати, хиляда триста двайсет и шест чушки и осемстотин петдесет и осем краставици — прочете Кларич от пътния лист.
— Ами ако отместим два-три реда, какво ще открием, а? — запита появилият се неочаквано мъж със сив костюм и бяла роза, докато се разминаваше със стария черен форд ескорт, пътуващ в обратна посока.
— Приятел, ако не вярваш, провери сам. На твое място не бих направил нищо без мотокар, ама сигурно ти най-добре си знаеш.
Началникът спря за миг и погледна презрително през предното стъкло шофьора умник, а после му направи знак да мине. Тежкият влекач се затресе и бавно се откъсна от колоната.