— Да го духаш, задник такъв! — рече на Горан Капулица в огледалото за обратно виждане Желко, след като се поотдалечи.
Шефът на полицията беше дошъл лично да проверява документите на онези, които напускаха Сплит, макар да усещаше, че има все по-малка надежда да намери Ловорка и оня нейния. Мина твърде много време, кой ги знае къде са вече, помисли си той, докато гледаше как се отдалечава влекачът със зеленчуците.
Изведнъж му се стори, че нещо прошумоля в джоба му. Пъхна ръка в него и учудено извади малка пластмасова аудиокасета. Повъртя я, докато се чудеше откъде ли се е взела, и тогава се сети. Жената в подземните галерии на двореца, онази, дето го сграбчи за ревера, за да помогне на мъжа й. Тогава в бързината не обърна внимание, но сега смътно си спомни мига, когато в суматохата му я тикна в джоба.
— Имате ли касетофон в колата? — попита Капулица единия от пътните полицаи.
Затвори се вътре сам и пусна касетата, а в купето на полицейския голф гръмна аматьорско изпълнение на стария хит на Мишо Ковач:
Сал веднъж любовта чука на вратата –
с горчив копнеж душата да рани,
да те води кат птица без ято,
с вино да те утеши.
Сал веднъж любовта чука на вратата –
с красота и блянове да те дари,
да ти сложи окови от злато.
Веднъж идва тя, уви... –
пееше нежно Крешимир Поскок на началник Капулица, а на припева към него като бек вокали се присъединиха Желко, Културата и ефрейтор Миле:
Ако ме оставиш, щом поискаш край,
небето ще помръкне, с мен ще заридай.
Ако ме оставиш, поне ме излъжи,
че нявга и мене обичала си ти.
Брадичката на Горан Капулица затрепери, той подсмръкна, от гърлото му се изтръгна болезнен стон, а от окото сълза. Половин час, а може би и по-дълго двамата служители на Пътна полиция от полицейската блокада до Солин гледаха смутено служебната си кола и в нея своя разсополивен ридаещ началник. За по-малко от час по полицейската радиовръзка се разнесе новината за това как беше плакал, как се тресяха раменете му в сакото от сив сатен и как по едно време бе изтръгнал горчиво бялата роза от бутониерата си и беше накъсал със зъби всичките й листенца.
Последният детайл се видя особено смешен на полицейските служители.
* * *
Свиреха щурци в Мосорската каменоломна, когато на обраслия с трева макадамски път, недалеч от запустялото село, в ранната привечер спря един тежкотоварен влекач. Наредени във верига, като си подаваха картонените щайги от ръка на ръка, тримата разтовариха зеленчуците. Желко Кларич подаваше от ремаркето на барба Иве, а барба Иве на Културата, който нареждаше кутиите отстрани на спретнат блок. Леля Роса като дама беше пощадена от физическа дейност и стоеше малко по-надалече с чантичка в ръка. След четири реда щайги в товара от зеленчуци се показа малко жълто туинго с жена в булчинска рокля и мъж в черни свещенически одежди.
Автомобилът се спусна от ремаркето по металната рампа, а Ловорка и Крешимир слязоха от него и се прегърнаха и разцелуваха с всички. Леля Роса плачеше, а и на булката й се насълзиха очите.
— Ние тримата от взвода събрахме пари, а Миле ви купи сватбен подарък — обяви шофьорът на товарния камион, като подаде на Ловорка обемист пакет, увит в пъстра хартия. — Не е нещо специално, просто така, като сувенир и да си спомняте за нас.
— Скъпи Желко, та как бих могла да ви забравя след всичко, което направихте за нас! — рече младоженката трогната.
— Ами Миле къде е? — попита Крешимир.
— Мерзавецът Капулица го арестува.
— Мамка му! — изпсува Крешо.
— Споко — намеси се Кларич, така го бяхме замислили.
— Не се бойте за Миле, той ще се оправи — махна с ръка Културата.
— Вие сега също трябва да се скриете някъде – рече Крешимир на барба Иве и леля Роса. — Не ми се вярва да ви е запомнил, но все пак и двамата се срещнахте очи в очи с Капулица.
— Няма проблем — успокои го Културата. — Две-три седмици, докато се размине всичко, ще ги взема при мене.
Тогава Ловорка скъса хартията, шарената опаковка на сватбения подарък.
— Ние с Културата нямахме представа какво ще купи Миле — рече Кларич извинително, когато се показа голяма порцеланова ваза с формата на два лебеда, преплели влюбено шии един о друг.
— Ами хубаво е — реши Крешимир.
— Много е красиво — потвърди Ловорка. — И романтично.
— Кой би рекъл, че ефрейторът е такава романтична душа! — зачуди се ужким Културата.