Право да си кажем, те това и ядат ежедневно.
— Аман, с какво го налайняни пак — току ще изпъшка някой от синовете на масата, докато разбърква гнусливо с лъжица лепкавата маса с невероятен кафеникав цвят.
— С горчица.
— Ти, тате, не си наред.
— Моля, моля, на когото не му харесва, ей я кухнята — отвръща Йозо и сочи решително към печката.
С тази реплика приключва всеки бунт в трапезарията, защото никой друг не ще да се захваща с готвенето. Точно както никой не упреква Домагой, най-малкия от братята, който след смъртта на скъпата съпруга и майка пое грижата за прането. Всички без възражения носят бельо в не твърде мъжествения розов цвят, тъй като Домагой отначало не знаеше, че трябва да пере белите и цветните дрехи отделно.
* * *
Гууу! Гууу! Гу!
Тихото гугукане отекна над каменистата долина, над дърветата с едва разлистени малки нежно-зелени клонки в слънчевото пролетно утро, докато природата още си почиваше. До този момент всичко изглеждаше обгърнато от кротка хармония, никой никому не мислеше зло. Сивият мишелов беше кацнал кротко на върха на дъба, а змиите се приличаха лениво на камънака. Дори вятърът бе стихнал, а росата блестеше по паяжинните нишки. И тогава отнякъде се обади гугутка и внезапно Поскокова Драга бе завладяна от смътно напрежение.
«Гууу! Гууу! Гу!", се чу отново, а в кухнята Йозо вдигна поглед от вестника и започна внимателно да се ослушва, също като Крешимир, който сменяше ръждясалия ауспух в гаража. Бранимир и Домагой цепеха дърва на двора и застинаха със секири във въздуха.
„Гууу! Гууу! Гу!", обади се невидимата птица за трети път и младежите зарязаха всичко и се втурнаха в приземието на къщата, в малкия килер под стълбището.
През това време на по-малко от километър от Поскокова Драга по неравния път през теснината подскачаше бялата лада нива на Хърватската държавна електрическа компания.
— От хиляда деветстотин осемдесет и четвърта — отбеляза суховатият двайсетинагодишен момък на мястото до шофьора, докато прелистваше някакви книжа.
— Не думай! — възкликна слисан пълничкият, съвсем малко по-възрастен шофьор. — От осемдесет и четвърта не са си плащали тока?!
— Туй е по документи — подчерта спътникът му. – Може да не са го плащали и отпреди това, ама данните за предните години са архивирани в мазето.
— Не е за вярване. А ти разпита ли тоз-онзи пращали ли са им предупреждения, хрумвало ли е на някого да им изключи тока?
— Никой нищо не знае.
— Айде бе!
— Никой във фирмата не е и чувал за Поскокова Драга. Може би само старият Неделко. Нали го познаваш, оня куция, дето ще се пенсионира след Нова година. Стори ми се, че той като че ли знае нещо. Погледна ме някак изплашено, като го попитах, ама не пощя нищо да каже.
— Хм, странно...
— Рече само: „Ако имаш акъл в главата, не се забърквай в тая работа". „Ама защо, господин Неделко? – питам. — За какво става дума? Нали в такива случаи винаги изключваме потребителите?" „Вече те предупредих, малкия — вика ми той. — Остави Поскокова Драга на мира. Забрави, че си чувал някога за нея."
— Всичко туй ми звучи като някакъв майтап – реши шофьорът. — А ти провери ли дали там изобщо има хора, дали все още живее някой?
Спътникът му тъкмо понечи да отговори, че без съмнение, някой живее там, защото се отчита значително изразходване на киловати електроенергия, но думите му се оказаха напълно излишни, защото едно от доказателствата за съществуването на живот на Поскокова Драга тъкмо се появи отдясно на пътя, на десетина метра пред тях, с полуавтоматична пушка, насочена заплашително към предното стъкло на ладата нива. После и отляво иззад един храст се показа още някакъв с пистолет.
— Кой е тоя? — прошепна учудено мършавият спътник, а шофьорът бързо се окопити, изпсува грозно Създателя на небето и земята, превключи и даде заден няколко метра.