— Ловорка — започна Крешимир след кратък размисъл, — аз трябва да се върна долу в града. Заради Бране и Звоне, кой знае какво може да им се случи.
— Ти не си наред! — ядоса се тя.
— Любима, братя са ми. Както те са тръгнали да ми помогнат, тъй трябва и аз сега...
— Крешимире! — прекъсна го жената. — Ако сега заминеш, ще си замина и аз. И кълна се, няма да ме намериш повече. Веднъж вече отиде за една седмица и после петнайсет години нямаше вест от тебе. Втори път няма да ми се случи. Ако заминеш, вече няма да сме заедно.
— Ама само ден-два ми трябват.
— Нито секунда! — отсече решително Ловорка.
— Братле, недей да ходиш никъде — обади се умолително и Домагой. — Не се бой, и без тебе ще се върнат. Стой си вкъщи, моля те! Не ме оставяй сам с тате.
Крешимир погледна нея, после него и тежко въздъхна.
— Хайде, ела да ти покажа къщата — рече на Ловорка.
* * *
Двамата пленници наблюдаваха сцената, сгушени до металната решетка на прозореца на избата, а когато Ловорка, Крешо и Домагой влязоха вътре, по-възрастният инкасатор Ненад Невестич, онзи с големия бял бинт на ухото, когото Звонимир преди няколко часа беше завързал за колелото и бе ранил нехайно с ножа, взе да кръстосва нервно от едната стена до другата.
— Всеки път, като чуя, че пристига някоя кола, и си мисля, че идват да ни спасят. Къде са още? Къде са, че не идват да ни отърват от тоя ад?
— Аз съм сираче, отрасъл съм в дом. Мене никой няма да ме потърси — рече тъжно Радко.
— Пък аз съм единствен син. Мене мама и тате ще ме търсят — каза Ненад. — Сигурно вече са се побъркали от тревога по мен.
* * *
В същото време, на стотина километра от тях. Съботна вечер в жилището на Невестич. Бащата седна на сервираната маса, а майката донесе супа от грах за вечеря. Сипа с черпака храната, после двамата се прекръстиха и хванаха лъжиците. По едно време бащата застина с лъжица в ръка.
— Знаеш ли — рече, — може да ти се стори, че полудявам, но през последния месец ми е някак особено.
— За бога! — учуди се майката. — Че какво особено има?
— Нямам представа, но не ме напуска чувството, че нещо е по-различно — отвърна бащата и взе да се оглежда смутено.
Загледа се в часовника с кукувица и в пъстрите тапети по стената, после погледна към бюфета, хладилника и мивката, след това към третата празна чиния на масата, после към мушкатото и аспарагуса на кухненския прозорец и нищо не му дойде на ум.
— Да не си сложила други пердета? — попита.
– Не.
— Е, нищо, значи, само ми се е сторило — каза бащата.
— Ще ти изстине супата — напомни му майката.
* * *
Крешимир показа на съпругата си камарата неизмити съдове в кухнята, мръсните прозорци, прашните пердета, банята с косми в пожълтялата вана, зеленикавата плесен по стените и вонята на урина от спуканата тоалетна чиния, обувките, разхвърляни по коридорите и стълбището, както и купчините дрехи, натъпкани безредно в гардеробите. Където и да стъпеха, подметките им се залепяха за мазния под и се отлепяха с пукане от него. Ловорка обиколи занемарената мъжка бърлога, стиснала ужасено ръката на Крешимир. Не продума, но той усещаше потреса й и се срамуваше. Най-сетне стигнаха и до неговата стая с леглото, на което лежаха омачкани същите чаршафи, които беше оставил преди месец.
— Знам, че не е каквото очакваше... — започна тихо, изприщен от неудобство, че трябва да се извинява. И спря. Не знаеше какво друго да каже.
А тя само му се усмихна.
— Всичко ще е наред — успокои го Ловорка. – Само сложи чисти чаршафи.
Някъде на дъното на шкафчето намери сигурно последния комплект чисти чаршафи и захвана да ги постила, а тя дръпна пердетата и заключи вратата.
Крешимир свърши със застилането, обърна се и я видя съвсем гола насред стаята. Почти се изплаши от гледката. Тя трепереше леко и му се усмихваше някак тъжно и жадно едновременно. Зърната й се бяха втвърдили болезнено и тя обгърна гърдите си с длани и ги стисна.
— Любими мой — прошепна, — да знаеш колко... само да знаеш... Мислех си, че целият ми живот ще отмине и няма да дочакам това.
Заплака, а той се завтече и я прегърна. Без да откъсва устни от неговите, тя се зае да изважда ризата и да разкопчава панталоните му.
* * *
Засвириха щурци и някъде далече в планината се обади самотен бухал. Ловджийските хрътки на Йозо дремеха в къщичките си, а няколкото кокошки се нагнездиха в прахоляка под черницата и свряха глава под крилото си. Домагой донесе на баща си пред телевизора обичайната халба с шприц — една трета вино и две трети газирана вода. Двамата пленници, които изведоха от избата, за да им дадат вечеря, се свряха в ъгъла на кухнята. Цареше тишина, защото Йозо не даваше муха да бръмне, докато гледа мексиканския си сериал „Опиянени от любов".