— Може ли да си взема една?
Училищният психолог, излекуван алкохолик, заради тях двамата попадна отново в конячния ад след цели шест години, единайсет месеца и двайсет и три дни трезвеност. Учителят по история — чудовище, пред което трепереха ужасени поколения смилевски малчугани и който се беше заклел пред снимката на Сталин на тавана, че ще ги вкара в правия път, закри насред час лицето си с длани и зарида сломено. Като че ли най-много си изпати социалният работник, изпратен от училището да разговаря с родителите на голобрадите престъпници. След сериозно издирване нещастникът беше намерен шест дни след посещението си в Поскокова Драга. Чорлав, мръсен и без дрехи, той крещеше несвързано нещо за скакалци и жаби и първородни синове, докато милиционерите го ловяха гологъз из камънаците. По-късно се замонаши в Ордена на бенедиктинците.
Бранимир и Звонимир бяха дяволска двойка, настроена за всякакви поразии. Авторитетните педагози най-вече се ужасяваха от факта, че техните противообществени прояви бяха замислени и изпълнени с такава съгласуваност, сякаш бяха дело на един колективен разум. Злото в тях имаше свръхестествена сила, те не се нуждаеха от думи, жестове, дори поглед, за да се спогодят. Беше все едно дали ще ги разпитваш заедно, или поотделно, в две различни стаи, лъжите им винаги съвпадаха до най-дребния невероятен детайл.
Както става понякога при близнаците, сякаш живееха един живот в две тела. Нивата на радост и тъга в тях се вдигаха и падаха еднакво, като вода в скачени съдове. Единият още не си беше помислил, че е гладен, и другият вече отваряше хладилника. Прекараха детските болести по едно и също време, събаряха ги едновременно на легло и в една и съща сутрин ги оставяха. Когато им мереха температурата, достатъчно беше да сложиш термометъра под мишницата на единия от тях. На тринайсет години дори си счупиха едновременно лявата ръка. Рентгенологът в поликлиниката се развика на асистента си, накара го да ги снима повторно и накрая той самият за трети път им направи снимка. Резултатът беше смущаващо еднакъв. Рентгеновите снимки на двете фрактури съвпадаха съвършено до милиметър.
Насочени един към друг, Бране и Звоне си бяха някак самодостатъчни, нямаха нужда от странично присъствие. Впрочем никой никога не бе прекрачвал границата на тяхната биологична заедност, никакъв контакт с друго човешко същество не можеше да се мери с близостта, която изпитваха помежду си. И в най-яростните им кавги и битки, а те се караха и биеха доста често, между тях съществуваше дълбока привързаност, която изключваше останалия свят. В седем и трийсет двамата отвориха очи и за няколко секунди и единият, и другият гледаше в недоумение вътрешността на колата, която плаваше в нереална медена, жълта светлина, като на светите икони, преди да осъзнаят, че цялото им предно стъкло е покрито с нападали нежножьлти акациеви цветове. Разрошиха коси, сплескани от спането, и още веднъж се качиха на четвъртия етаж. Барба и леля все още ги нямаше. Тръгнаха отново пеша безцелно към центъра. Далечни камбани призоваваха на неделна литургия.
Двамата братя смятаха този ден да разучат по-добре разположението на улиците, но само след двайсет минути вече си нямаха грам понятие къде се намират. Нещо повече, някакъв минувач им откри, че представата им за север е отместена на цели сто и осемдесет градуса. Тръгнаха на другата страна и изведнъж им се стори, че отново се ориентират в пространството. Вече всичко им беше познато и трябваше само да продължат до кръстовището, за да стигнат до улицата, по която бяха минали вчера. Ала там още веднъж се озоваха сред непознат градски пейзаж, край някаква висока стъклена бизнес сграда, чийто вид не им говореше нищо.
Озъртаха се смутено, когато на каменната настилка до тях с вик тупна девойка с червена каска, цялата омотана с въжета и колани, а наоколо й с дрънчене се пръснаха метални токи и плисна сапунена вода от пластмасова кофа.
— Ох, твойта кожа мръсна! — изохка момичето, като се хвана за левия крак. — Мамка й на Богородица, да я еба във вечната девица! Ах, кучко тъпа, виж какво направи! — просъска тя и заскимтя от болка, като се превиваше диво на земята. — Очите ти ще избода, краво смотана! — изпищя като обезумяла накрая с насълзени очи.
– Прощавай! Прощавай, скъпа! – провикна се някой от небесата, а Бранимир и Звонимир смаяни съгледаха още едно момиче, със синя каска, което се спускаше с ловкостта на паяк по въже, долепено до стъклената повърхност на сградата. — Прощавай, не исках! — рече съчувствено новата вече на земята, след като се освободи от разноцветните синтетични въжета, пристегнати с токи за коланите по нея, и дотича до ранената.