— Искаше ти, искаше! — кресна бясно онази с червената каска. — Искаше, змийо отровна! Подла кучка такава!
— Добре де, исках, но сега съжалявам! — съгласи се синята каска, като се спусна на колене до падналата.
— Мръсница! — просъска с дива омраза червената каска.
— Прости ми! — повтори отново умолително синята.
— Хайде, карай — каза червената необичайно сговорчиво, но само след миг, щом видя Бранимир и Звонимир, отново се разфуча: — Ами вие, дебили такива, кво зяпате!?
Бране и Звоне отскочиха ошашавени две крачки назад.
Девойката със синята каска подхвана под мишница другата с червената и се помъчи да я изправи, но още щом докосна със стъпало тротоара, пострадалата отново изохка и се отпусна по задник.
— Ей, смотаняци, ще помогнете ли, или не? — подвикна синята на вкаменилите се Поскоци и те двамата послушно се приближиха.
— Хванете я за краката да я отнесем в колата. Паркирали сме ей там долу, зад ъгъла.
— Не, не, остави — рече Бранимир и клекна, — дай да пробвам нещо.
— Момче, хич не ми прави номера — предупреди го момичето с ококорени очи, когато видя, че Бране се суети нещо около глезена й. — Да не си ме докоснал!
— Не се бой, всичко е наред — успокои я той, а после се обърна към брат си: — Хвани я за коляното. И дръж здраво. Фиксирай го неподвижно.
Звоне сграбчи с длани коляното на ранената и се отпусна отгоре му с цялата си тежест, а Бране й събу маратонката и чорапа.
— Не ме пипай! Не прави нищо, глупако! — панически се разпищя девойката, но Бранимир Поскок вече не я слушаше.
Прехапал леко език и загледан някъде в нищото, няколко секунди опипва замислено глезена, а момичето скимтеше тихичко, изкривило лице. И тогава, изведнъж, толкова бързо, че беше почти недоловимо, Бране завъртя стъпалото, пръстите в едната, а петата в другата посока и изкълчената става изщрака ясно и чисто като ключ в брава. Девойката с червената каска изблещи смаяно очи.
— Ебаси! — изпсува въодушевено тя. — Как го направи?
— Е, колко пъти тъй, в камънаците... — отвърна скромно Бранимир.
— Направо магьосник — заяви весело на приятелката си. — Вече почти нищо ми няма... — добави, докато мърдаше стъпало и го гледаше така, сякаш го вижда за първи път.
После се изправи, стъпи внимателно на левия си крак и почти без помощта на приятелката си докуцука до стеничката на няколко метра. Свали си каската и разтърси къса кестенява коса до раменете.
— Не е за вярване! — рече на Бранимир.
Той се усмихна плахо.
— Аз съм Мирта — добави момичето и му подаде ръка.
— Бранимир — представи се той.
— Звонимир — приближи Звоне до другото момиче.
— Мирна — отговори тя.
— Бранимир — каза Бране на Мирна.
— Мирна.
— Мирта — каза ранената на Звоне.
— Звонимир — отвърна той и всички се засмяха на това колко смешно се получи с имената им. После Мирна свали синята си каска, изпод която се показаха рижи къдрици, а Мирта присви очи към високата сграда от матирано стъкло, която проблясваше бакърено на утринното слънце.
— Исусе, леко се отървах — реши тя с доволно изражение, а после поясни на Бране и Звоне, като посочи Мирна: — Искаше да ме убие.
– Кой?
— Тя, честен кръст!
Мирна присви смутено рамене и като че ли искаше да каже: „Е, случва се".
— Надуши, че нещо я премятаме с гаджето й, и побесня — продължи Мирта. — Прерязала с нож въжето ми, за да се скъса, докато вися на него. По дяволите, я кажи — обърна се с любопитство към приятелката си, — кога усети, че има нещо между мене и твоя Йошко?
— Мирта, душо, нали знаеш, че на теб всичко ти е изписано на лицето.
— Хм, вярно — съгласи се Мирта. — Обаче да знаете — рече отново на мъжете, — че и тя не е светица. И тя се беше заиграла с бившето ми гадже. Искам да кажа, докато още ходехме с него.
— И ти ли се пробва да я убиеш? — попита Звонимир.
— А как иначе?
— На нас редовно ни се случва — обясни Мирна. – По някаква причина, щом едната тръгне с някого, другата почва да го сваля. И тогава всяка иска да убие другата.
— А вие също ли сте близначки?
— Ние двете ли? — учуди се Мирта.
— И сестри дори не сме — добави Мирна. — Бяхме двете в средното медицинско училище, после заедно се записахме на курс по свободно катерене и така... Сприятелихме се, почнахме да скитаме по планините. Това миене на прозорци го правим между другото, през уикенда, за пари — показа стъклената бизнес сграда. — Истинският кеф е, като застанеш под някой стръмен рид от трийсет метра и се изкатериш до върха.