— Чист адреналин! — допълни Мирта.
— У нас на село има една висока скала. Сто метра — похвали се Бранимир.
— Айде бе, сто метра!
— Може да не е баш сто, ама не е много по-малко. И се издига гладка, съвсем косо — поясни Звонимир.
— И къде е това?
Звоне погледна предпазливо брат си: трябва ли да поверяват на непознати такава важна информация, а Бране размисли за кратко и без да го забележат момичетата, му кимна окуражително.
— В Поскокова Драга — рече Звоне.
— За първи път я чувам — призна Мирта. — Струва си да пообиколим, ако е както разправяш.
— Няма да я намериш.
— Аз ли няма да я намеря?! — подсмихна се Мирта. — Ехей, момко...
— Ще се изгубиш в планината — предупреди я Бранимир.
— Ние двете никога не се губим — заяви гордо Мирна.
— Обаче при нас наистина не е много лесно да стигнеш.
— На какво да се обзаложим, че ще я намеря тая... Как я нарече? — предизвика го Мирна и протегна ръка.
— Поскокова Драга.
— Тая Поскокова Драга — повтори Мирта. — Ха на бас на една пица, че ще я намеря.
Бранимир се поколеба няколко минути, а после решително протегна ръка и Мирна я пресече.
— Ще изгубиш — заяви тутакси самоуверено Мирта.
„Затова призоваваме оттук господата в Бански двори12 да спрат да поругават достойнството на онези, които, без да си правят разни тънки сметки, отидоха да бранят родината, и да не обвиняват за всяко извършено престъпление хърватските ветерани...", донесе вятърът отнякъде едва доловим метален глас от мегафон, а Звонимир наостри любопитно уши.
— Някакви демонстранти долу пред полицията – съобщи Мирна, като го видя да се ослушва. — Задържали един бивш военен, който ужким вчера бил съучастник в терористичното нападение в катедралата, та сега инвалиди и доброволци протестират срещу арестуването му.
Двамата близнаци се спогледаха замислено.
— Човече, как ми се ще да съм в някоя терористична групировка... — въздъхна Мирна.
— Ееех! — отзова се с копнеж и Мирта. — Щеше да е адски щуро.
— И хич нямаше да ми пука — продължи Мирна – какви са целите им, дали са ислямисти, сепаратисти, марксисти, палестинци, евреи...
— Само пукотевица да има — съгласи се Мирта.
— Адски машини! — прошепна пламенно Мирна.
— Нервнопаралитични газове! — затрепери страстно Мирта.
— Гранатомети!
— Картечници!
— Автомати!
— Пистолети!
— Отвличания!
— Диверсии!
— Атентати!... Знаеш ли, рожбо — сети се Мирна внезапно, — ако искаш да си с гаджето ми, няма проблем. И бездруго мислех да скъсам с него.
— Честно казано, вече не съм му много навита – отвърна Мирта. — Забелязала ли си колко е тъп?
— Тъп е като гъз — потвърди Мирна.
,,...И ние ви питаме къде бяхте вие, господа, докато тази земя се обливаше в кръв, докато нашите...", викаше гневно в мегафона онзи долу пред полицията.
— Момичета, ние трябва да тръгваме — заяви Бране на свободните катерачки.
— Имаме малко работа — добави Звоне.
— А няма ли да пийнем нещо? — учуди се Мирта. – Хайде, да ви се издължим някак си.
— Карай, някой друг път.
Близнаците се сбогуваха и се запътиха към полицията и вече се бяха отдалечили двайсетина метра, когато Мирна се провикна:
— Звонимире!
Той се обърна.
— Не ти, другият, как се казваше... Бранимир! – поправи се тя. — Бранимире, ще ми платиш гащата!
Той се усмихна и й махна с ръка. Завиха зад ъгъла.
— А какво е пица? — попита смутено Бране.
Пред полицейския участък се бяха събрали петдесетина души, предимно мъже по анцузи във весели цветове. Само неколцина бяха облечени в черно и стояха като побити, важни и сериозни, с ръце на слабините, сякаш са жива верига. Слаба блондинка крепеше мъж в инвалидна количка, а две монахини със запалени свещички стояха до някакъв намръщен плешив свещеник. Над тълпата се мъдреха надписи: „Не си даваме светините!", „Ефрейторе, дръж се!", „Всички сме Миле Скрачич!" и „Миле Скрачич – герой, а не престъпник!". Някои транспаранти, издигнати на летви, дори призоваваха към сваляне на демократично избраната хърватска власт, а други представляваха само бледи едрозърнести фотографии на засмян мъж с ергенски накривено маскировъчно кепе.
Бранимир и Звонимир само го погледнаха и тутакси разпознаха мъжа, когото Крешимир бе прегърнал сърдечно на снимката от войната, закачена в рамка над хладилника в кухнята в Поскокова Драга. Лицето на транспарантите със сигурност беше увеличен детайл от същата фотография.
— Помислете си, господин президент! — покачи се през това време пред входа на участъка един слабоват, зализан, с мегафон. — Помислете и вие, госпожи и господа министри и депутати! Помислете си добре, преди отново да призовете на оръжие ефрейтор Миле Скрачич...