— Ало, Миле — повика го Звонимир полугласно.
Миле се сепна и го стрелна с поглед.
— Всичко е наред, свои сме — успокои го Звоне. – Ние двамата сме братя на Крешо Поскок.
— На кого?
— На Крешимир Поскок.
— Не те знам, момче, за какво ми говориш, нито какво искаш от мене — отсече ефрейторът, докато се мяташе на беемвето.
— Крешо Поскок, били сте заедно във взвода – добави Бранимир.
— Може, не помня. Мнозина минаха през нашия взвод — отговори нехайно Скрачич и с едно натискане на педала запали мотора.
— Крешо ни разказваше за теб, като се прибереше от линията. Тогава бяхме още деца и едва чакахме да се върне вкъщи, за да ни разправи как е било. Знаем ви всички от взвода по разказите му. Ние, хлапетата, му чистехме пушката, пък той ни разправяше. Имаше румънски калашник и пистолет, чешка деветмилиметрова збруевка, а на себе си винаги носеше и две ръчни бомби.
— Пък ти си носел — продължи Звонимир — М76, полуавтоматична пушка с оптически мерник, калибър 7,9 милиметра, а на кръста магнум „Смит и Уесън", четирийсет и четири милиметра, и нож „ Боуи" на американските командоси с 6,75-инчово острие от неръждаема стомана.
Ефрейторът отпусна педала за газта и ги погледна приятелски.
— Можехте с това да започнете. Какво правите тук двамата?
— Дойдохме да спасяваме брат си.
— Няма нужда да го спасявате, дебили. Крешо е... — започна Миле, но изведнъж замлъкна, защото забеляза, че Капулица ги наблюдава подозрително с присвити очи от прозореца на канцеларията си. – Не мога сега тук — добави шепнешком. — Елате на Фируле. Ще се срещнем там след час на тенискорт номер три.
Седма глава
открива дискусия върху тезата на Шопенхауер, че волята е по-силна от разума, а след това на една бензиностанция се спори разгорещено за превъзходството на бялата раса
Един амбициозен баща зад телената ограда крещеше като луд на малката си петгодишна дъщеричка, която, цялата зачервена, тичаше безуспешно на слабите си крачета след неуловимата диагонална топка на треньора си:
— Хак ти е, твойта кожа! А като ти викаше тати: „Махни го тоя сладолед, Мирела", ти не ме слушаше, нали! Виж се сега, трътло!
Бранимир и Звонимир се оглеждаха нервно, вече сигурно бяха минали повече от два часа, откакто се разделиха с ефрейтора пред полицията.
— Я си виж задника! Не се играе тенис с такъв задник! Не, не, скъпа! Който иска на „Уимбълдън", за него няма ни пица, ни сладолед. „Флашинг Медоуз" не се печели в „Макдонаддс"! — продължаваше маниакът, а близнаците вече обмисляха дали да не отидат и да му шибнат два шамара, за да млъкне, когато най-сетне Миле се появи откъдето най-малко го очакваха. Цъфна ненадейно зад гърба им и прошепна предпазливо:
— Ей, ето ме! Проверихте ли дали не ви следят?
Поскоците дори не се бяха сетили за това. Озърнаха се виновно, че не са проявили бдителност. На Фируле в задушния летен следобед нямаше много народ — бащата с момиченцето, един работник, който поливаше с маркуч тревата на съседния корт, и още двама по-възрастни мъже чак в другия край на клуба. Никой от тях не приличаше на човек, който би следил тайно честните граждани. Миле ги заведе в близкото кафене под боровете.
— Тука нещо са го преустройвали — отбеляза ефрейторът, докато се суетеше смутено край наредените на терасата ниски бели диванчета, на които се бяха изтегнали невъзпитано няколко по-млади гости на заведението и смучеха от високи чаши със сламки тайнствени питиета в ярки цветове.
— Какво каза, къде е Крешо? — попита Бранимир още щом отпуснаха задници на ръба на диванчето, тъй като вече не издържаше на напрежението.
— Ами че той си отиде вкъщи.
— Вкъщи ли?! — сепна се Звоне.
— Двамата с жена му се прибраха вчера следобед...
— С жена му?! — облещи се сега Бране.
— Ама вие двамцата май нямате представа какво се случи — досети се Миле и запали цигара със запалка „Зипо". — Крешо си намери жена, отмъкна я пред олтара от един друг тип и...
— Какво ще обичате? — попита сервитьорът, който в този момент се появи до тяхната маса.
— Ще пийнем ли по един шприц, а? — предложи ефрейторът и без да дочака отговор, се обърна към сервитьора.
— Нямаме шприц, господине — побърза да отговори служителят, преди Миле да е успял да поръча.
— Как тъй няма?
— Това е лаундж бар.
— Какво?
— Лаундж бар.
— Ами добре. Имате ли бира?
Сервитьорът поклати глава:
— Съжалявам, не сервираме бира.
— И какво сервирате тогава?
— Коктейли.
— Тогава дай три коктейла.
— Какви ще обичате?
— Все тая, само да са студени — отсече Миле.