Сервитьорът се обърна и се отдалечи, а Миле го проследи с недоумяващ поглед чак докато не изчезна зад бара, сякаш не можеше да се начуди на странните обичаи в съвременните заведения.
— И тъй, какви ги дирите тук вие двамцата? — запита близнаците, когато отново останаха сами.
— По телевизията видяхме, че е станала някаква патаклама, и дойдохме да помогнем, ако можем.
— Няма патаклама, всичко е наред — успокои ги Миле. — Изпийте си питието и се прибирайте и вие вкъщи. Тук нямате работа. Ама че семе — въздъхна той весело, — тъкмо се отървеш от единия Поскок, и други двама те причакват зад ъгъла.
— А коя е тази жена с Крешо? — полюбопитства Звонимир.
— Ловорка, ще се запознаете. Направо е трепач. Ако питаш мен, брат ви не би могъл да си намери по-добра.
— Бекхенд! Бекхенд! Бекхенд, Мирела! Бекхенд, да ти пикая на майчиното мляко! — развика се отново оня лудият зад оградата на тенискорта, а до масата се появи сервитьорът, понесъл на табла три големи чаши с нещо зелено.
— Какво е това? — зачуди се Миле. — Веро!?
— Коктейл от бял ром с лайм, господине — отговори сервитьорът, но се видя, че леко се засегна.
— Ром ли?! Че ние го слагаме в сладкишите — обади се Бранимир.
— Господине, това е най-добрият ром в света. Двайсет и пет годишен.
— Двайсет и пет годишен ли? — повтори Миле. – Е, момко, ако беше толкоз добър, колкото разправяш, досега отдавна да са го изпили.
– Ако не искате...
— Добре, добре, остави го — склони Миле.
Тримата отпиха подозрително по една малка глътка, но неочаквано зеленото питие им хареса.
— Момчета — призна Миле, — за мене е екстра.
— Ами тогава какво беше това в църквата? — попита Бранимир.
— Пълен цирк! — отговори въодушевено Миле. Обаче нищо няма да ви кажа, нека Крешо ви разправи. Беше такава операция, показна, в „Уест Пойнт" лекции да четат за нея.
— Ами барба Иве и леля Роса — сети се Звонимир, — и те ли са замесени? Вчера цял ден ги...
— Ти за тях не бери грижа, те са на сигурно място — прекъсна го ефрейторът. — Скрихме ги за някой и друг ден, докато отмине суматохата.
Сега вече съвсем успокоен, Бранимир реши да се отпусне назад, но облегалката се оказа почти половин метър зад него и той се стовари върху възглавницата.
— Исусе Христе, какво е туй?!
— Туй е, както ми се чини, обичай в тия лаундж барове — забеляза Миле. — Не виждаш ли, че всички пият лежешком.
— Ебаси, аз лежешком пия само антибиотици – рече недоволно Бране.
— Човече, сякаш Крешо слушам! — засмя се Миле, а после изпи на екс коктейла от лайм и бял ром и попита: — Ще обърнем ли още по едно?
— Недей, ще трябва да караш до къщи.
— Айде пък и ти, кво толкоз... Ей, малкият — повика ефрейторът сервитьора, — дай още три от верото.
Служителят от заведението ги изгледа презрително, като че ли бяха прокажени, но все пак взе шейкъра.
— Е, Мирела, край на анимационните филмчета, тъй да знаеш! — заплаши онзи на тенискорта дъщеричката си. — Никаква анимация, докато не си оправиш втория сервис! Не и не!
— А ти? — попита Бранимир ефрейтора. — Имаше ли големи проблеми в полицията заради това?
— Глупости! — махна с ръка безгрижно Миле. – Педалът Капулица се репчеше, ама няма нито следи, ни доказателства. Няма свидетели. Никой не ме обвинява, не могат да ми кажат и копче.
Сервитьорът остави на масата другите три коктейла, а Миле запита:
— Да ти платим веднага, а? Бързаме.
— Петстотин и десет.
— Петстотин и десет какво?
— Петстотин и десет куни.
— Петстотин и десет куни!? — повтори още веднъж ефрейторът, потресен.
— Осемдесет и пет по шест — обясни кратко сервитьорът.
— Едно веро струва осемдесет и пет куни, тъй ли?!
— Да, господине.
— Ти с кого се подиграваш, бе?
Сервитьорът само потрепна.
— Да ти еба и майка ти, и баща ти, затуй ли три години мръзнах по чукарите? — изпсува Скрачич, но все пак бръкна в джоба си. — Петстотин и десет куни! — повтори отново и хвърли парите на масата. — Да им пикая и на Хърватията, и на номерата!
Вторият коктейл вече не им се услади като предишния. Размениха още няколко приказки и накрая се разделиха почти като приятели, които се познават от дълги години.
— Е, господин ефрейторе, ние двамата ще потегляме — рече Звонимир и стана.
Но още неизправни се както трябва, се олюля и се отпусна пак на диванчето.
— Какво има, хвана ли те? — попита Бранимир.
— Бога ми! — призна си Звоне. — Влиза ти леко като сок, обаче здравата те удря в краката.
— Щото е сладко, подлъгва — подхвърли закачливо някой зад гърба им.
Звонимир, Бранимир и Миле се обърнаха да видят кой говори и зърнаха Горан Капулица, началника на Областната дирекция на полицията. Ухилен до уши, беше се изстъпил и ги гледаше доволно като котка, която току-що е глътнала канарче.