— Здрасти, Миле, кучи сине, кой ти даде това име! — поздрави сърдечно Горан Капулица.
— Кво търсиш тук? — намръщи се Миле.
— Ей тъй, наминах за малко.
— Както си дошъл, тъй си отишъл. Какво вървиш подире ми кат кученце?
— Да ти кажа право, заинтересува ме показната операция, дето ще я изучават в „Уест Пойнт".
Ефрейтор Миле пребледня съкрушено, а полицейският началник тарикатски му смигна.
— Как го каза: „Педалът Капулица се репчи, ама няма нито следи, ни доказателства, ни свидетели...".
— Какви ги говориш?
— Не се прави на ударен. Подслушах те, Миле – обясни началникът, като му намигаше тарикатски. – Сложих ти един мъничък, микроскопичен микрофон на тръгване.
— Как така?... Къде? — промълви едва чуто ефрейторът.
Капулица само погледна към запалката „Зипо" с гравирания армейски герб, оставена на масата между чашите, и Миле веднага схвана грешката си. Грабна ядно издайническата вещ и я запокити към главата на шефа на полицията. Ала той ловко се отдръпна и някъде зад него издрънча счупено стъкло. Може би бе точно бутилката със скъпия двайсет и пет годишен кубински бял ром.
През това време Бранимир и Звонимир видяха двайсетина мъже в цивилно облекло да се приближават заплашително от всички страни, а две полицейски коли със запалени сини сигнални лампи, но без сирени почти безшумно се плъзнаха по улицата и спряха успоредно на терасата на лаундж бара.
— Може ли да седна? — попита полицейският началник, като се отпусна на дивана до Миле и с жив интерес заразглежда близнаците: — Значи, вие сте братята на онзи престъпник?
— Не му казвайте нищо — предупреди ги ефрейторът.
— Миле, ти вече не ми трябваш — рече му благо Капулица. — Върви си вкъщи, жената те чака.
— Не му казвайте нищо на тоя кучи син!
— Довиждане, Миле — сбогува се с него полицейският шеф, а двама от групата на цивилните, които вече съвсем открито бяха обкръжили масата, сграбчиха грубо ефрейтора — единият под едната, другият под другата мишница, и го завлякоха далеч от Капулица и двамата Поскоци.
— Дръжте се, момчета! Пратете на майната му удбашкото копеле! Не му се давайте! Покажете му на това сърбокомунистическо животно какво значи истински хърватин! — крещеше Миле, докато се мъчеше да се отскубне от хватката на полицаите. Зарита бясно с крака, преобърна масата и счупи коктейлните чаши, а накрая, като видя, че всяка съпротива е излишна, запя:
Тоз, що в камък твърд дълбае бъднини,
не може никой миналото му да заличи.
Тъй не мислят, на заблуди в плен...13
Ниското подземно помещение с гол бетонен под беше без прозорци и с перфектна звукова изолация. Отвън не се чуваше нищо. Под мътната жълтеникава светлина на голата крушка седяха Бранимир и Звонимир, привързани с кожени колани за два големи четвъртити стола, закрепени здраво с винтове за пода. И двамата близнаци бяха със сини отоци, разкървавени уста и носове, защото слизането им не мина без съпротива. Когато най-сетне бяха завързани и можеха да помръднат пристегнатите си ръце и крака само на милиметър, началникът Капулица освободи всички сътрудници и нареди да му изпратят някакъв си Доктор. После довлече от мрачния ъгъл прост дървен стол, обкрачи го и седна с лице към облегалката, като опря лакти на нея и загледа с любопитство арестантите.
— Няма смисъл, предполагам — започна след продължителния оглед, — да ви бия и да ви поливам с ледена вода, да ви изтезавам с огън, електрически ток или пиявици.
— Кой знае? — отвърна отзивчиво Звонимир. – Никога не си сигурен, докато не пробваш.
— Ааа — поклати глава Капулица, — жилави паразити сте вие... Тъй де, ако здравата се потрудя, накрая сигурно ще успея, обаче доста ще се проточи. Ще изтормозя и себе си, и вас. Няма смисъл... А, Докторе – поздрави началникът дребното и суховато гърбаво старче, което тъкмо влизаше в помещението с черна лекарска чанта в ръка. — Викаме му Доктора — обясни на Поскоците. — Мрази да го наричаме по име... Докторе, имаш ли всички съставки?
Гърбушкото измърмори утвърдително, докато правеше нещо на масата в полумрака зад гърба на Капулица. Чу се някакво шумолене и звън на стъкло, а после съскане и в помещението блесна със синкава светлина пламъкът на примус.
— Като перспективен кадър в средата на седемдесетте Доктора бил изпратен на обучение в полицейската академия в Чили — заразказва началникът. — Дипломирал се като отличник на випуска. Президентът генерал Аугусто Хосе Рамон Пиночет Угарте го поздравил лично. Първокласен мъчител. Непрекъснато ходел на семинари в Северна Корея, американците го наели като експерт при оборудване на лагера в залива Гуантанамо. Можеше да спечели големи пари, ако беше поискал да замине, обаче той, ебати, не може без Сплит. Има си малка лодчица на Матеюшка, ходи за риба, отглежда птички. Голям почитател е на кадънките, те са му всичко на света, откак почина жена му. Направи тъй — приведе се Капулица и им прошепна поверително, — че да изглежда като нещастен случай.