— Чакай, ебаси, будалкаме се! — спря го в последния момент Бранимир. — Дай тука ключовете.
— Нека аз да карам! — помоли Звонимир.
— Гледай си работата, аз първи се сетих.
— Айде бе, голяма гадина си!
— Чакай, ще питаме него — досети се Бране и се обърна към Капулица. — Кажи: „Бранимир ще кара колата".
— Бранимир ще кара колата — повтори Капулица като първокласник.
— Ето, чу какво ти каза човекът — сви рамене Бранимир.
— Айде, от мен да мине... — предаде се Звонимир.
Те двамата се настаниха отпред, а началникът Горан Капулица седна на задната седалка и тримата бавно потеглиха към изхода на града. Близо до болницата няколко капки дъжд оросиха предното стъкло, а пред „Прима 3"15 гъстата завеса от водни струи вече напълно закриваше гледката пред очите им. Изсипа се тежък пролетен дъжд. Бранимир се посуети известно време около кормилото, докато намери как да пусне чистачките.
— Да знаеш — призна някъде край „Мертояк", – тая шкода се движи доста прилично. Да ми беше казал някой, че чехите умеели да правят автомобили...
— А ти кво се спотаи като някой мишок — запита Звоне Капулица.
— Ами тъй... — отвърна свенливо началникът.
— На колко си години?
— На четирийсет и една.
— Женен ли си?
— Кви глупости го питаш, бе! — сряза го Бранимир. — Знаеш, че не е.
— Да бе, вярно — плесна се по челото Звонимир и избра друг въпрос: — А с кого живееш?
— С мама — отговори началникът.
— С мама — повтори Звоне. — А имате ли си дечица?
— Нямаме.
— Грехота е. Децата са голяма радост.
После тримата се смълчаха, както обикновено мълчат хората в кола, когато навън вали дъжд. Само някъде на околовръстното за Солин Капулица, кой знае защо, продума:
— Мама е сръбкиня.
— Майка ти е сръбкиня! — потресе се Бранимир. – Че как стана тая работа?
— Не знам — отговори тъжно шефът на полицията.
Прехвърлиха седловината и излязоха в посока Дугополе, а после се спуснаха към детелината на магистралата.
— Горане, ти вече не ни трябваш, затова ще те пуснем да се прибереш вкъщи — обясни Звонимир на Капулица.
— Добре.
— Не си далече, имаш едно двайсетина километра. Можеш да си хванеш и автобус, ако искаш.
— Пък може и някой репортер от „Свободна Далмация" да те открие — добави Бранимир, като спря шкодата.
— Няма проблем, аз ще си се прибера полека-лека пеша — рече простичко полицейският началник и слезе от колата. Още със слизането и вече беше станал вир-вода. – Момчета, благодаря за возенето – помаха им любезно с ръка.
— Пази се, Горане — сбогува се с него загрижено Бране.
Той тръшна вратата и те продължиха напред. Докато го гледаше в огледалото за обратно виждане как изчезва зад тях в сивотата на дъжда, Звонимир заключи:
— Е, мамицата ти разказа тоя Шопенхауер.
* * *
Неочаквано, както и започна, след двайсетина минути дъждът престана, а в шкодата светна червената лампичка, предупреждаваща за критично намаляване на горивото в резервоара. Бранимир спря на бензиностанцията, а Звонимир поиска да изпие пътьом едно кафе, тъй че паркираха отзад, за да не се набиват на очи с полицейската кола, и влязоха в кафенето. В стъкленото кубче на цивилизацията насред глухата каменна пустош братята седнаха на бара, а келнерът ги обслужи и продължи да гледа на един телевизор с намален звук някакъв филм с Дензъл Уошингтън. Вперил поглед нагоре в екрана, монтиран почти до тавана, той им заприлича на фигурите от фреските, дето разговарят с Богородица. На табелката на гърдите му пишеше Милан, но тази информация не беше нужна никому — нито на близнаците, нито на възрастната брачна двойка на масата до прозореца.
Обгърнат в мълчание, всеки апатично си гледаше работата и затова никой от присъстващите не се обърна, когато в заведението влезе група мъже с бръснати глави по тениски с къси ръкави и дънки с тиранти. Единият от новодошлите, с шкембе, което преливаше над панталоните му, застана насред помещението, вдигна гордо лявата си ръка, тракна с пети във високи кубинки с метални бомбета и изрева:
– Зиг Хайл!
Двамата близнаци, келнерът и брачната двойка до прозореца останаха равнодушни към поздрава му. Само Бранимир хвърли кратък незаинтересован поглед към шестимата скинари, които се настаниха един след друг на масата зад тях. Първият беше дребен и хърбав, вторият имаше голям нос и клепнали уши, третият беше беззъб и сипаничав, другият до него – кривоглед, следващият тежеше около сто и петдесет кила, а левият крак на последния беше с девет сантиметра по-къс от десния. Тръшнаха се на столовете, изпънаха крака и разпериха ръце, сякаш искаха да изглеждат по-големи, отколкото бяха, а хърбавият поръча демонстративно шест големи бири.