— Добро утро! — подвикна му Ловорка.
Старецът дори не вдигна глава.
— Трябва ли ви помощ? — предложи младата снаха, която реши, че свекърът й не я е чул, но той продължи работата си, сякаш тя не съществуваше.
Жената постоя още няколко минути, като се чудеше как да постъпи, а после тръгна на обиколка. С неудобните чехли, като стъпваше предпазливо по камънаците, а крайчецът на роклята й се закачаше тук-там из къпинака, скоро обходи цялото селце, в което бялата двуетажна къща беше единствената населена сграда. Влизаше любопитно в порутените кошари и надничаше през мръсните прозорци в изоставените ниски каменни едноетажни постройки, пълни с паяжини, с изгнили дъсчени подове и с по някой и друг счупен стол без облегалка. Баба й в Нережишча16 живя до смъртта си в такава къща, с висок креват персон и половина и с икона с увяхнала маслинова клонка, забучена в рамката. Имаше същата мивка от бял мрамор и окадена печка на дърва в тясната кухничка.
Под дувара на къщата в плитка дупка в пръстта неочаквано зърна две кафеникави кокоши яйца и грейна от радост. Незнайно защо й се стори, че това е добър знак. Взе ги в ръце, бяха още топли. Вдигна глава, сякаш усети, че той я гледа отнякъде. И наистина — Крешо стоеше на балкона по гащи и й се усмихваше.
— Намерих две яйца! — извика гордо и му ги показа. — Хайде, облечи се, ще закусваме.
От тавата премести в две чинии на всеки по едно яйце на очи и го изядоха без хляб, защото в цялата кухня не се намери почти нищо освен смайващо количество пакети с царевично брашно. След доста скромната закуска и двамата бяха още гладни, но не казаха нищо. Тя го целуна и избърса с ръка мазните му устни.
— Ще ми се да взема колата и да отида да си купя някакви дрехи, да имам какво да облека. А и на пазар не е зле да отскоча.
— Ключовете са на хладилника.
— Добре... — каза Ловорка и замълча за миг, защото й беше неудобно да попита. — Такова... — подхвана най-сетне неуверено. — Трябват ми и някакви пари... Ако имаш...
Крешимир стана и извади от шкафа жълта тенекиена кутия с картинка на платноходка, очукана и ръждясала по ръбовете, от онези големите, в които някога се продаваха по три килограма кафе, и без думи я остави пред нея. Ловорка я отвори и видя със смайване, че беше пълна почти догоре с безредно нахвърляни, пристегнати с ластичета, десетки по-дебели и по-тънки пачки с банкноти: куни, евро, американски и канадски долари, британски фунтове, швейцарски франкове, китайски йени...
— Господи! — заекна тя. — Какви ги вършите вие?
— Ако ти кажа, ще трябва да те убия — отговори Крешимир и запали цигара.
Тя го погледна замислено.
— Кажи ми само, че не е дрога.
– Не е.
— И не убивате никого?
— Тцъ.
— Добре тогава, другото не ме интересува. Колко може да взема?
— Колкото ти трябват.
Още няколко минути Ловорка зяпаше втрещено парите и изведнъж я напуши смях.
— Ще ги взема всичките — изтърси и сама без да знае защо.
— Вземи ги.
— Луд човек, наистина ли би ми ги дал всичките?
— Това — обясни Крешимир, като посочи тенекиената кутия — е нищо в сравнение с онова, което бих ти дал.
— Не си от най-умните — реши трогната тя.
— Знам. И учителката ми казваше същото.
— Горката жена! — рече Ловорка, докато известно време съзерцаваше влюбено съпруга си, а после внезапно се сети за нещо. — По-долу, малко по-наляво, има една къщичка с голяма дупка в покрива, тя също ли е ваша?
— Тцъ — поклати глава той. — На чичо Никола е. Той беше лекар в Загреб, умря преди около две години.
— А децата му не си ли идват насам?
— Нямаше деца, умря горе без семейство и роднини.
— Значи, не пречи на никого, ако живеем там?
— Сигурно на мен няма да ми е много тамън да съм в къща с пробит покрив.
— Ако е само това, няма защо да се тревожиш – отвърна Ловорка и го потупа самоуверено по ръката.
* * *
От детството си Крешимир едва си спомняше покойния си чичо. Някаква стара вражда пламтеше десетилетия наред между него и баща му. В съзнанието му се беше загнездил смътният спомен за тях двамата, дребни мъже, единият селянин, а другият лекар, онколог, как, разпенени и зачервени, с набъбнали вратни жили, са се възправили всеки на своята камара от камъни и се псуват, обиждат и проклинат тъй, че ехти цялата Поскокова Драга.
— Очите да ти избодат! Червеи да те ядат! — дереше се Йозо от едната страна.
— Да те тръшне целуларен карцином на белите дробове — викаше Никола отсреща, — с метастази в мозъка и медиастинума!