— Е, майната му, ако вали, да вали. Няма нас да пита, я!
— Тъй е, за бога. Право казваш.
* * *
За съжаление, средните синове на Йозо Поскок много бързо бяха лишени от неочакваното удоволствие да си бъбрят за атмосферните условия. На другия ден на покупки отиде Крешимир и към пладне се прибра, натоварен със строителни материали. До вечерта внимателно отстраняваше рухналия стар таван и от гипсокартон направи нов, а на следващия ден смени изгнилите дъски и закърпи дупката в покрива с нови керемиди. После двамата с Ловорка застлаха подовете със стари вестници, покриха мебелите и варосаха всички стаи. Боядисаха с нова зелена боя вратите, измиха прозорците, постлаха килими, закачиха лампи, на шкафчето в спалнята в порцелановата ваза с формата на два влюбени лебеда с преплетени шии сложиха свежи невени, а между пъстрите пердета на кухненския прозорец изгря глинена саксия с червени циклами.
За месец изоставената каменна кьщурка магически се преобрази в малък, спретнат, удобен и светъл дом, а скоро и у Крешо започнаха да се забелязват промени. Ходеше чист, с изгладени дрехи, сресан и избръснат, бузите му се загладиха, излъчваше доволство.
* * *
— Не е зле. Ризото с тиквички за предястие, а после сърнешко с ньоки и две парчета торта добуш за десерт — обяви в понеделник след обяда, като се потупваше по корема. — А у вас какво имаше за обяд?
— Качамак с кокос — отговори унило Домагой.
— Е, това също е добре — призна по-големият брат.
* * *
На другия ден, ей го пак, излиза от дома си с клечка за зъби в устата.
— Първо гъбена супа, а после шницел в сос от зелен пипер — обяви. — Тъй се натъпках, че накрая не можех да погълна нищо друго освен една купичка белтъчен крем. Ами вие какво папкахте?
— Качамак с кетчуп — процеди мрачно Бранимир.
— Ех, ако знаех, щях да дойда у вас на обяд — въздъхна Крешо.
* * *
— Днес на Ловорка нещо не й се готвеше — обясни в срядата, като си отпускаше колана. — Направи само пълнен патладжан, агнешки котлети със запечени картофи и щрудел с вишни. А вие какво мезнахте?
— Качамак с карамел.
— Бога ми, добре ви гощава Йозо — заключи Крешимир.
* * *
— Нямах представа, че говеждият език с каперси е толкова вкусен — призна в четвъртък, докато се оригваше тихо. — А у вас какво имаше?
— Качамак с фъстъци.
— Стига бе! — ахна Крешо.
* * *
— Днеска са пости, та малко по-леко хапнахме — рече тъжно в петък. — Зеленчукова супа минестроне, а после маринован лаврак, задушена блитва с малко зехтин и крем карамел. А вие ядохте ли нещо по-солидно?
— Качамак — прошепна отсъстващо Звонимир.
— С какво? — попита Крешо.
— С нищо — поясни Домагой и избухна в плач.
* * *
Една сутрин Домагой и двамата пленници окопаваха зеленчуковата градина, когато в другия край на долината Ловорка излезе да простре мокрите чаршафи да съхнат. Изведнъж Ненад спря и се подпря на мотиката, загледан замислено в нея.
— Копай, глупако! — прошепна му Радко. — Внимавай да не те види, че стоиш.
— Хрумна ми нещо — рече тихо Ненад и посочи с глава Домагой. — Можеш ли да му отвлечеш вниманието за пет минути?
— Какво се потривате, вие двамата! — подвикна им Домагой.
— Нищо, господине — отвърна угоднически Радко. — Ненад ме попита дали днес е неделя.
— Че какво му пука дали е неделя? Няма да ходи на литургия, я! — рече най-младият Поскок и се усмихна, доволен от шегата си.
Впрочем той рядко успяваше да е саркастичен, заядливо надменен като баща си и по-големите си братя. И това не беше единственото, което съзнаваше, че не му достига. Колкото и да се стараеше да е такъв, каквито открай време бяха мъжете в рода му — строг, намръщен, твърд, небрежно груб и жесток, Домагой все някак се пречупваше, смекчаваше, нещо трогваше сърцето му и от окото му се отронваше сълза. Не умееше нито да изпсува, нито да удари пръв, а ако някой го набиеше, редовно братята му мъстяха вместо него. Освен това криеше, че се страхува от оръжия. Стряскаше се, като гръмнеше в ръцете му и дълго след това трепереше, а пък ако улучеше нещо отгоре на всичко, както веднъж случайно уби заек, изпълваше се с ужасна вина и отвращение към самия себе си. Крешимир, Бранимир и Звонимир усещаха терзанията му и се стараеха да го бранят, но Йозо беше неумолим. Крешо, който най-много се грижеше никой да не обижда братята му, неведнъж се счепкваше с баща им, когато той побеснееше заради мекушавостта на най-малкия си син.
Домагой знаеше, че е безнадежден случай, и се презираше за това. И сега, в зеленчуковата градина, удоволствието, че със закачката си бе накарал пленниците да млъкнат, бързо изчезна пред съмнението, че е твърде мек с тях. С по-големите му братя, да не говорим за баща му, двамата не биха се осмелили да бърборят и да се шегуват, те щяха да им креснат, да ги наругаят, да ги заплашат и дори да пернат непослушния, а с него можеха каквото си поискат, без да се боят от наказание, защото и сами виждаха какъв е нещастник и слабак.