— В дома за сираци имахме голяма нива — обади се внезапно зад Домагой по-младият и по-слаб инкасатор. — Оттук, та чак долу до края на селото, а може и още по-нататък, и какво ли само не растеше там — картофи, краставици, чушки, домати, тиквички, патладжани, блитва, каперси, къдраво зеле, моркови... През цялата година си имахме свои зеленчуци и дори продавахме част от тях. Единият от възпитателите, Любо, ръководеше всичко, пък аз му бях главен помощник. Сутрин идваше в стаята ни и още от вратата ме викаше: „Хайде, малкият – ще рече, — бялка ни е нападнала картофите". Много ме обичаше той. Даже смяташе да ме осинови, да ме заведе в къщата си, да му стана син, обаче жена му не даде. Тя беше алкохоличка. Клетият възпитател Любо, здравата се напати с нея — разказваше Радко, като с мотиката си раздробяваше буците пръст, а Домагой го слушаше с интерес чак докато в един момент не му хрумна, че отново греши, че пленникът го е омаял с приказки и го е накарал да забрави задълженията си.
— Какво си ми заразправял, бе, мамицата ти! – прекъсна го той, като се изправи гневно сред лехите с чушки.
— Ами... не знам — смути се Радко. — Работим тук заедно, та... Дойде ми някак.
— Дойде ти, а?! — повтори Домагой, а инкасаторът наведе засрамено глава. — Слушай, педал такъв, гледай да не ми дойдеш ти на мене, че да ти резна главата с тая мотика! Повече да не съм те чул да гъкнеш!
Радко кимна покорно и тогава, неочаквано и за огромно учудване на Домагой, раменете му се затресоха и той заплака.
Стоеше тъй насред чушките и цивреше, размазваше с кални ръце сълзите по бузите си и се извиняваше. Обясняваше, че съжалява, че обичал възпитателя Любо и че винаги се разстройвал, като си спомни за него. А и защо са такива хората, изплака, той не е искал нищо лошо, защо Домагой го нарекъл педал. Грозно е да викаш тъй на друг човек...
Изведнъж на Домагой му стана тежко на душата. Докривя му, че обиди момчето, идеше му да го прегърне и да му каже, че нищо лошо не е имал предвид. „Какво животно съм!", мислеше си най-малкият брат и дори не забеляза, че другият пленник е изчезнал.
Докато Радко разговаряше с техния пазач, Ненад се измъкна незабелязано от зеленчуковата градина, прескочи умело двата насипа, притича приведен до прането на Ловорка и открадна мокрия чаршаф, а после и секирата от пъна, на който преди някое време Йозо беше острил коловете.
* * *
Някъде две седмици по-късно след обяда, докато вдигаше от масата мръсните чинии, Ловорка неочаквано се сети:
— Каква е тая работа с чаршафите? — рече сърдито. — Щом ги простра да съхнат, всеки път ги намирам с един по-малко. Първо ми изчезна един жълт на светлосини цветчета, а вчера следобед още един розов на бели точици.
Крешимир не можа да обясни тази загадка, даже не се и замисли особено над нея. Сви рамене и взе пластмасовата купа с остатъците храна, за да ги занесе на кучетата. Мина през двора и срещна Бранимир. Ако си дадеше зор да си спомни, щеше да осъзнае, че през последните няколко дни по обяд задължително срещаше или него, или Звоне. Ала той не се замисли и над тази необичайна закономерност.
— Ей, Крешо — подвикна му Бране, — накъде си се запътил?
— Ами тъкмо обядвахме — отвърна по-големият брат, — та отивам да хвърля на кучетата малко от патицата с диви портокали, дето ни остана. Бих могъл да я хапна за вечеря, ама Ловорка каза: „Недей, хвърли я, за вечеря ще направя баница с лапад".
— Патица с диви портокали — повтори Бранимир и изкриви погнусено лице.
— Ако щеш вярвай, ама хич не е лошо, като опиташ.
— Е, добре, щом казваш — отговори Бране, макар да се виждаше по лицето му, че не му вярва докрай. — Айде, дай, аз ще я занеса вместо тебе.
— Няма нужда, не ми тежи.
— Остави де, тъкмо се бях запътил натам — не отстъпваше близнакът, хванал здраво купата. – Хем ще видя какво ще кажат кучетата за тоя ваш буламач. Главата си залагам, че даже няма да го погледнат.
— Да не забравиш да ми върнеш паницата — предупреди го Крешо.
Бранимир ужким се запъти към кучетата, но после, щом видя, че брат му зави зад къщата, хукна в обратна посока, зад гаража, където, свит в праха край ремаркето на трактора, го чакаше Звонимир.
— Какво е днес? — попита Звоне.
— Патица с диви портокали — прошепна лакомо Бране.