— Ооо! — въздъхна сладострастно брат му.
Клекнали около паницата, двамата гребяха лакомо с пръсти и глозгаха остатъците. Звоне бе докопал парче плешка с крилцето, а Бране част от гърдите, врата и няколко хапки от бутчето.
— Само кости са ни оставили — рече горчиво Звоне, докато смучеше трътката.
— А къде са картофите? — забеляза разочаровано Бране. — Нахалници, излапали са всички картофи!
— Обаче не е лошо — промърмори Звоне. — Май му липсва само малко дафинов лист.
— Розмарин — поправи го Бране.
— Мислиш ли?
— Розмаринът щеше страхотно да допълни вкуса. Може и щипка шафран.
— Неее... Шафранът би развалил всичко.
— Сега това страшно ще върви с барик17 от избата на Пленкович — каза единият от ядящите отпадъци.
— Хм, не знам — замислено отбеляза другият. — Аз май бих предпочел бургундско.
— Дявол да ви разнесе костите, паразити такива! — изрева с погнуса и гняв старият Йозо, който се появи внезапно иззад ъгъла с една стара дръжка на лопата в ръце, а Бране и Звоне, ужасени, засрамени, с мазни брадички, само вдигнаха ръце, за да защитят кратуните си. — Скотове ненаситни! — продължи безжалостно да ги налага баща им. — Животни сте, а не хора, щом се тъпчете с отпадъци! Продажни навлеци! Сган мизерна! Чужди чинии ближете, а!
— Недей, тате! Недей, тате, няма вече! — завикаха двамата близнаци в един глас.
— Кучи синове! Да пукнете до утре дано! Всеки ден ви гледам как ръфате тук, сврени като псета, и се питам това моите деца ли са? Моите синове? Тъй ли съм ги възпитал? Къде са ви честта и достойнството, лайна такива! Оная крава ли ви омагьоса, че да й събирате боклуците?! Срама нямате ли! В земята да потънете дано!
Кой знае как щеше да свърши всичко, ако в знойното юнско пладне от синьото небе не бе прогърмял глас, напомнящ Божия:
— Поскоци!... Поскоци, чувате ли ме?!
Крешо и Ловорка изтичаха навън, а зад гаража Йозо вдигна смаян глава и в същия миг, без да умува, се разпореди като истински военачалник:
— Бунт! Бързо! На оръжие!
Звонимир и Бранимир с усилие, но без колебание станаха и хукнаха към оръжейната под стълбите.
— Поскоци!... Поскоци, къде сте?! — зачу се отново гласът, а Крешо, закрил слънцето с длан над очите, забеляза високо над селото миниатюрна човешка фигурка, която се беше изправила на скалата с нещо голямо и шарено. Посочи я на баща си, а той викна сприхаво на Бране и Звоне, които дотърчаха в същия миг с картечници и гранатомети.
— Остави това! Снайпер! Снайпер ми донеси!
— Поскоци, путьовци! — продължи онзи горе, а Крешо отиде вкъщи за далекоглед.
— Пленникът! — разпозна го Йозо, докато се взираше през оптическия мерник на полуавтоматичната далекобойна винтовка. — Днес кой пазеше затворниците?
Бранимир огледа двора с виновно изражение и откри там само по-младия, слабоватия Радко.
— Пфу! Вашта мама! — изфуча гневно Йозо. — Докато вие тука лапате...
— Какво е това в ръцете му? — попита Крешо, като се взираше през далекогледа, но после се досети: – Хвърчило! Направил е хвърчило!
— Неговата кожа, ще смъкне Йозо и него, и хвърчилото му! — закани се старецът и вкара решително един куршум в цевта.
— Чакай, остави — спря го Крешо и наведе дулото на пушката, — да видим какво ще стане.
Трийсетина метра над Поскокова Драга Ненад Невестич гледаше гордо своите мъчители далече долу, в краката му, докато вятърът издуваше платното на триъгълния му самоделен делтапланер, направен от два чаршафа — единия жълт на светлосини цветчета, а другия розов на бели точици, опънати върху конструкция от здрави гладки пръти.
— Поскоци, путьовци! — викна презрително. – Дойде време да си платите за всичко, което ми причинихте! Мислехте си, че можете да ме държите тук до смъртта ми, обаче аз съм хитър кучи син! По-хитьр съм от всички вас, взети заедно, прости селяндури такива! Не го очаквахте, а! Признайте си, тъпаци! Не очаквахте, че мога да ви избягам по този начин! Е, виждате ли, в това е разликата между един образован, градски, метросексуален мъж, който яде в японски ресторант с клечки, и мръсните имбецили като вас, които се шибат по баирите с овцете си! Довиждане, момчета! Пак ще дойда. Чакайте ме след някой и друг ден с полицията! Както арестувахте мен, тъй ще се постарая да ви вкарам и петимата зад решетките за няколко столетия! Долу потисниците, да живее свободата! — завърши служителят на Електрическата компания и се откъсна с крилото от ръба на скалата.
— Ама че тъпак! — прошепна Крешимир.
Гледаха го смаяни, със зяпнала уста, и за миг почти им се прииска да успее. Отначало импровизираният делтапланер наистина се задържа във въздуха, полетя като птица, като блян, като копнеж, за някакви си десетина секунди се рееше над селото, преди да се завърти и спирално, като винт, и на все по-малки кръгове да се стовари на земята. Бедният Икар извика и се бухна в черницата. От короната шумно се посипаха първо узрелите черни плодчета, а след тях, натъртен и окървавен, тупна полумъртъв и образованият, градски, метросексуален мъж, който яде в японски ресторант с клечки.