В къта до печката Ненад, с бинтована глава и счупен крак, пристегнат между две дъски, се възползва от моментната разсеяност на близнаците и на лист в тефтера, където братята записваха точките на бришкула и трешета19, написа скришно: „Ще копаем тунел!".
Показа листа на Радко, а той наведе глава, сякаш се колебаеше дали да участва. Ненад отново се захвана да пише. „С мен ли си?", запита с разкривени грамадни букви своя по-млад колега, а той след кратък размисъл примигна в знак на съгласие. Ненад откъсна листа от тефтера, без да го забележат, натъпка го в устата си, сдъвка го и го глътна, да не би врагът да узнае плана му.
* * *
Животът в Поскокова Драга замря, в душите на жителите й се вмъкна тревога. Всичкия чесън, който се беше родил тази година, Йозо реши да го оплете на венци и да ги окачи на рамките на вратите и прозорците. Тримата с Домагой и Радко плетоха цял следобед. Бащата забеляза, че най-малкият му син се беше сближил недопустимо с по-младия пленник, че през цялото време двамата си шушукат нещо и се подхилкват полугласно. Дори се развика, когато Домагой оплете едно малко венче от чесън и го сложи нежно като корона на главата на инкасатора.
Бранимир, Звонимир и Домагой държаха под око едноетажната къща на покойния си чичо Никола. Ако имаха някаква работа навън, първо проверяваха да не би Ловорка да е на хоризонта и чак тогава притичваха изплашено през двора. Веднъж Домагой я срещна случайно на пътечката зад къщата и се закова на място, парализиран от ужас. Само сърцето му тупкаше бясно, а снаха му се изсмя злобно и разтвори ръце към него.
— Фокус-мокус! — рече му тя дрезгаво, тайнствено, а Домагой изпищя, хвана се за гърдите и удари на бяг напряко през градините.
Дълго след срещата си с нечистата сила трепереше като лист, а Звоне му донесе захар и вода да се успокои.
Този безумен страх продължи чак до една ленива лятна привечер.
Бранимир поправяше мотокултиватора на сянка под черницата, беше го разглобил, наредил частите на едно старо одеяло, проснато на земята, когато неочаквано усети, че нещо го лази и го щипе по краката, корема, потните рамене и врата. Погледна под себе си и откри, че е клекнал в мравуняк. Десетки кафеникави гадинки, в чийто дом беше стъпил неволно, пълзяха в отмъстителен поход по прасците и ръцете му. Скочи и захвана да се удря по тялото и да ги избива безмилостно. После си смъкна тениската и я изтръска, ала една проклетница го ощипа жестоко под крачола на отрязаните до коленете дънки от вътрешната страна на бедрото, току до слабините. Така силно го заболя, че захвърли тениската на земята, а след нея смъкна и панталоните. Хвана злосторницата и с наслада я смачка между палеца и показалеца си, но в същия миг почувства шаващите крачета на няколко нейни кръвожадни другарки под гащите на задника си. Тогава трябваше да признае, че врагът го превъзхожда многократно по численост и че му остава едно-единствено спасение. Хукна към къщи да се изкъпе.
Миг по-късно, сигурно привлечен от вкусните мравешки личинки, от близкия храсталак се измъкна един сив таралеж. Тъкмо побутваше любопитно захвърлената тениска на Бранимир, когато на двора излезе Звоне.
Щом зърна дрехите на брат си на земята и таралежа до тях, на Звонимир не му трябваше много време, за да събере две и две. За момент спря, втрещен от ужасяващата гледка, а после бързо се приближи и взе нежно бозайника в треперещите си ръце.
— Бранимире! — изохка отчаяно. — Бранимире, най-мили братко!
Дори да го беше чул, Бранимир не го показа. Скри уплашено муцунка и се сви на топка, отказвайки контакт със своя брат близнак.
— Бранко, обади се, ако си ти! — опита още веднъж Звоне, като призова на висок глас кълбото от сиви бодли. — Бранимире, това съм аз, Звоне!
Бранко само злобно изсумтя.
— О, вещице проклета! — проплака горко към синьото небе Звонимир.
— Какво стана? — подвикна Йозо от кухненския прозорец.
— Вещицата превърна Бранко в таралеж!
— Не думай! — втрещи се бащата.
— Преди пет минути поправяше тук трактора, а сега го няма, само тениската и гащите и... и... и... – обясни Звонимир със заекване, като показваше животното в ръцете си.
— Сатана! — прошепна бащата. — Сега ще й дам да се разбере!
След секунда излезе с венец от чесън и кръст на врата и с голям нож в юнашката си десница.
— Да вървим! — заповяда кратко на Звонимир и решително се запъти към ниската каменна къщурка.
— Вещице! — ревна гръмовно пред зелената врата. — Вещице, излизай!
Отначало нещо изтропа отвътре и след малко се показаха Крешимир и Ловорка, които се бяха скрили от жегата в затъмнената къща. Той закопчаваше ризата си, а тя оправяше разчорлената си коса.