— Върни го какъвто си беше! — заповяда строго без предисловия Йозо.
— За какво говориш? — попита Крешо.
— Бранимир! — отсече решително Звонимир, като им подаде таралежа.
— Бау! — рече му Ловорка и близнакът отскочи подплашено.
— Слушай, дяволе, не си играй с мене — викна гневно бащата на снаха си и размаха заплашително ножа. — Върни ми сина какъвто си беше, че да не те върна там, отдето си дошла!
Крешимир го сграбчи бързо за китката и я стисна, тъй че ножът падна от ръката на стареца.
— Ти жена ми ли заплашваш, бе! — разкрещя се Крешо, вече напълно побеснял. Стисна го за врата и му зашлеви една плесница. — На жена ми нож вадиш, а?! — повтори той и го изплющя и от другата страна.
— Некха гхо върхне! Некха гхо върхне какхъвто си бехше — изхърка отново с усилие старецът.
— Кого да върне, бе? Какви ги приказваш?
— Бранко! — повтори отново Звоне и показа разтревожен животното. — Вещицата го превърна в таралеж.
— Ебаси лудото семейство! — втрещи се Ловорка, а Крешимир грабна таралежа и го запокити надалеч в чукарите.
— Бранимире! — викна ужасен Звонимир, докато гледаше как бодливото кълбо лети право към камънаците. — Бране мой!
— Моля! — обади се в този миг от балкона Бранимир с мокър пешкир на кръста.
— Мили ми Брайо! — рече потресен Звоне. — Жив си! Хора, жив е!
Крешимир тупна баща си с юмрук в челото, с един удар го запрати на земята няколко метра пред себе си и тръгна към него да продължи боя, но жена му го хвана за лакътя.
— Недей... — каза тихо Ловорка.
Крешо спря, дишайки тежко.
— Ела де! — подкани го предизвикателно Йозо, все още на земята. — Ела ми, женчо!
— Няма.
— Не щеш, я, щото знаеш, че ще видиш ангели посред бял ден. На твое място и аз не бих дошъл – предизвикваше го баща му, докато бършеше окървавената си вежда.
Крешо трепна, сякаш щеше отново да тръгне, но Йозо взе да отстъпва панически по гъз, като се подпираше на длани и стъпала.
— Нещастник! — рече с презрително надмощие най-големият син. — Превъртял, отвратителен, себичен, тъп нещастник! Всички ни съсипа с щуротиите си. Отрови и себе си, и нас с омраза и дивотия. Живееш като звяр, защото се боиш от хората. Окаян страхливец, умираш от страх, че някой би могъл да те обикне, че може да домилееш на някого. И какво ще спечелиш от това? Утре ще пукнеш и никой няма да заплаче за тебе.
— Така и трябва — отвърна гордо Йозо. — Пуснете музика. Танцувайте. Смейте се, като си отида.
— Няма на какво да се смеем. Нито ще знаем как. Във всинца ни уби смеха и радостта. В тия момчета... — посочи Звонимир до себе си и Бранимир на балкона, а те двамата наведоха умърлушено глави. – И в покойната ни майка — продължи Крешимир, — на всички ни изсмука живота, мършо проклета! Не ни трябва вещица да ни превърне в животни. Ти, тате, ти ни направи скотове.
Крешо замълча и няколко минути гледа баща си, а ръцете му се тресяха, сякаш мъкнеше тежък товар. После се обърна и си влезе вкъщи. Ловорка се прибра след него. Бране и Звонко мълчаха като вкаменени. Само Йозо се обади след някое време.
— Отказа се от двубоя, вие сте ми свидетели. Моята победа е чиста като сълза.
* * *
Дълго след свадата Крешимир бе потънал в тежко мълчание. Ловорка се притесняваше за него, но не казваше нищо, чувстваше, че става въпрос за нещо, през което мъжът й трябва да премине сам. След вечеря само го хвана за ръка, отведе го в стаята, показа му с жест да легне, взе главата му в скута си и го галеше, целуваше го по косата, шепнеше му, че го обича, а изпод пръстите си усещаше как постепенно се отлива напрежението в мускулите му. Двамата вече бяха почти заспали, когато някъде към полунощ се чу тихо почукване на вратата.
Бранимир и Звонимир стояха на прага с отпуснати рамене, със смущение и вина, изписани на лицата.
— Сърдиш ли се? — попита Звоне, а Крешо се усмихна приятелски и им направи знак с глава да влязат.
— Снахо, не ни дръж карез — рече Бранко на Ловорка.
— Всичко е наред — отговори помирително тя. – Каквото било — било.
Макар че беше все още ядосана, реши да не го показва заради мъжа си.
— Седнете — добави гостоприемно, като въведе двамата в кухнята.
— За всичко е виновен тате — подхвана първият близнак, като се отпусна на стола.
— Знаеш го какъв е — продължи другият.
— Ти си силен, успя да се измъкнеш... — отбеляза Бранимир.
— Ама ние сме слаби — призна тъжно Звонимир.
— Скъпа, хайде да ни направиш нещо за хапване – погледна умолително жена си Крешимир.
— А, не, няма нужда...
— Вечеряхме.
— Качамак ли? — попита снахата, докато слагаше чиниите на масата.