На Мирна това не й убягна.
— Е, много слабо — подхвърли разочаровано.
— А калашникьт чий е? — попита любопитно приятелката й, като се надигна на лакти, за да разгледа по-добре оръжието.
— Н-н-не мърдай! — заекна момъкът.
— Н-н-не мърдам — подигра му се Мирта.
— Румънски — забеляза Мирна, — с предна ръкохватка.
— Откъде знаеш, че не е унгарски? — възрази Мирта. — И те също слагат ръкохватки отпред.
— Глупости! — възнегодува Мирна. — Унгарската ръкохватка е грозна, пластмасова.
— Я стига, грозна е и унгарската, и румънската. Защо изобщо слагат тая шитня, втората ръкохватка? Калашникьт и без нея приляга супер.
— Вярно — съгласи се Мирна, — предната ръкохватка му пасва колкото на кокошка цици.
— За мен най-хубав е финландският.
— Никога не съм виждала финландски калашник.
— Леле, фамозен е! — въздъхна Мирта. — Целият черен, с оребрена конструкция.
— Ей, я тишина там! — подвикна нервно Домагой.
— Чуй го само — тишина? — учуди се Мирта.
— Стреляй в гърдите, страхливецо! — рече Мирна, пародирайки патетично презрение, и се изпъчи в тениска с къс ръкав.
Домагой облиза пресъхналите си устни и пристъпи от крак на крак.
— К-к-кой ви праща?
— Кой ни е пратил ли? — повтори учудено Мирта.
— Това беше тъп въпрос, дай някой друг — ядоса се наужким Мирна.
Тогава клетият Домагой разбра, че няма да излезе наглава с превъзхождащия го по численост войнствен неприятел, и реши да повика подкрепление.
— Хууу! Хууу! Ху! — забуха той към къщата.
— Чу ли? Туй беше като някаква птица! — въодушеви се Мирна.
— Хууу! Хууу! Ху! — повтори отчаяно най-младият Поскок.
— Хайде и ние! — предложи Мирна.
— Хууу! Хууу! Ху! — обади се за трети път Домагой.
— Хууу! Хууу! Ху! — отвърнаха в един глас Мирта и Мирна.
— Хууу! Хууу! Ху! — избуха сега вече почти плачливо Домагой.
— Хууу! Хууу! Ху! — отзоваха се присмехулно момичетата.
На къщната врата в другия край на Поскокова Драга най-сетне се появи старият Йозо, усети каква е ситуацията и бързо се шмугна обратно за оръжие.
— А да видим сега с кого ще се подигравате! — отдъхна си победоносно Домагой.
— Сега вече загазихме — прошепна Мирта на Мирна.
— Аз трябва да пишкам — рече Мирна и се раздвижи, сякаш ще става.
— Не мърдай! — заповяда още веднъж Домагой и надигна заплашително оръжието.
Мирна се върна в постелята.
— Никакво пишкане, докато не дойде високопоставената делегация — обясни й Мирта тъжно.
След около минута на двора изскочиха Йозо и близнаците — бащата със стария шмайзер, а те двамата с израелски къси автомати за улични престрелки – и се запътиха с широки енергични крачки през градини и нивя към палатката. Над цялата долина кънтеше гласът на Йозо, който крещеше на Звонимир.
— Как тъй не си бил на пост?! Че къде си бил?!
— Заспах!
– Заспа, а?! Заспа?! Ах, твойта кожа...!
Мирна зърна отдалеч мъжете и се развесели.
— Ето ги! — оповести тя.
После стана и без да обръща повече внимание на Домагой с румънския калашник, излезе пред палатката и само по тениска, която едва покриваше дупето й в миниатюрните гащички, с две ръце взе да маха радостно на Бранимир и Звонимир.
— Юху! — викна тя. — Нали ви казахме, че ще ви открием!
— Момче, дължиш ми пица! — прибави доволно Мирта, която също се беше провряла покрай нещастния пазач и посочи с пръст Бране.
* * *
— Ааа, това са онези двете! — грейна той, докато тъпчеше зелевите насаждения.
— Катерачките — допълни Звоне.
— Катерачки ли? Какви катерачки? — намръщи се баща им.
— Две момичета, на които се натъкнахме в Сплит. Катерят се по скали.
— А ние им казахме, че могат да дойдат тук, да се изкатерят по оня зъбер над къщи.
— О, кучешка пасмина, значи, вие двамата сами ги повикахте, а! — разяри се старецът.
— Не схванахме, че го мислят сериозно — призна съкрушено Бране.
— Ей, деца, в гроба ще ме вкарате вие! — изохка Йозо, докато се мъчеше с късите си крачета да се прехвърли през един насип. — Ама карай... — добави примирително. — На всеки се случва. Който нищо не прави, само той не греши. Не ми е по сърце, че ще трябва сега да ги затрием и да ги захвърлим, ама нейсе. Такъв ни бил хороскопът.
Бранимир и Звонимир спряха нерешително и загледаха баща си, който крачеше непоколебимо сега вече през стърнищата с детелина.
— Тате, не сме длъжни да ги убиваме — каза Звонимир.
— А как иначе! — отвърна Йозо, без да забележи, че близнаците изостават. — Пуснем ли ги сега тия двете, до половин година в Поскокова Драга ще надойдат още петдесет.
— Ебаси работата, тате! — изпсува огорчено Бранимир.