Выбрать главу

Йозо спря и се обърна.

— Защо трябва да ги убиваме? — продължи Бране. — Нормални, свестни момичета, не ни мислят злото.

— Браво бе, на теб чавки ли са ти изпили акъла? – викна гневно Йозо. — Врагът дошъл в дома ти...

— Кой ти каза, че са врагове? — прекъсна го Бранимир. — Откъде знаеш, че те двете са врагове? За първи път ги виждаш в живота си.

— Какво? Значи, и ти се обърна срещу мене? – рече горчиво старият Поскок. — Сигур оная вещица, снахата, те е подучила да говориш тъй с баща си.

— Тя не е вещица, не я наричай тъй.

— Бранимире, сине — започна Йозо сега вече благо и бащински, — послушай какво ти говори татко ти...

— Какво да слушам? Мигар някога е свършило на добре, като съм те послушал?

— Значи, не щеш с нас, тъй ли? Отказваш — заяви твърдо старецът. — Звоне, разоръжи го. Като приключим с ония двете, ще има дисциплинарно производство.

— Тате, и аз няма да дойда с теб — вметна Звонимир.

Йозо го погледна слисано.

— И ти ли?

— И аз — кимна Звоне. — С тези момичета — добави, като посочи с глава към палатката — се запознахме двамата с Бране и те наистина не са лоши, а ако някой трябва да бъде разоръжен, то това си ти. Остави пушката и отстъпи две крачки назад.

— Моята пушка искаш, а? Че и сам да я оставя отгоре на всичко! Е, няма да се разберем така, Звонимире. Това! — рече Йозо и стисна гордо шмайзера. – Това можеш да го изтръгнеш само от студената ми сгърчена мъртва ръка.

— Ами, добре тогава — отвърна сговорчиво Звоне, зареди и насочи дулото, а до него същото направи и Бранимир.

— Двама против един, а! — подсмихна се Йозо. – Шушумиги!

Няколко секунди тримата се измерваха безмълвно с поглед, старецът се хилеше самоуверено, а те двамата бяха сериозни като смъртта. Никой не беше готов да направи следващата крачка.

— Кво, насрахте се от страх, а? — попита нагло бащата.

В Поскокова Драга страховито отекна краткият откос, с който Бранимир надупчи пръстта пред краката на баща си. Той подскочи уплашено и бързо пусна пушката на земята.

— Мамицата ти, можеше веднага да ми кажеш – рече втрещено той.

Без думи Звоне взе шмайзера от земята и двамата с Бране продължиха напред, а Йозо остана да зяпа потресен пред себе си. Близнаците вече бяха наближили почти до палатката, когато баща им, възправил се гневно като някой пророк, викна гръмко подире им:

— Четвъртата Божия заповед! Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята!

— Е, баш тъй! — въздъхна Звонимир.

— Защо стреляхте? — попита Домагой.

— Няма значение — отговори Бранимир и наведе към земята дулото на калашника, който дотогава продължаваше да е вперен в Мирна и Мирта.

— Хайде, братле, върви си вкъщи. Ние двамата ще се оправим тук — добави Звонимир и по-малкият брат си тръгна.

— Ей! — усмихна се Бранимир на момичетата.

— Дължиш ми пица — повтори неумолимо Мирта.

— Бога ми, заслужи си я.

— Леле, колко оръжия имате! — възкликна Мирна, загледана прехласнато в узитата на близнаците и в автомата на Йозо, преметнат на рамото на Звонимир.

— О, това не е нищо, да видиш само колко още имаме вкъщи! — махна с ръка Звоне.

— Слушай, това шмайзер ли е? Картечен пистолет MP 38?

– Аха.

— Може ли да го подържа?

Звонимир любезно й подаде черния автомат на Вермахта.

— Не бях го виждала на живо досега — каза червенокосата катерачка и погали влюбено оръжието.

— Сигурно е на едно петдесет години — обясни й Звонимир. — Още покойният ни дядо си е служил с него. Скъп спомен ни е.

— А, значи това е скалата? — попита Мирта Бранимир, като посочи един зъбер, който затваряше стръмно отсреща карстовата долина.

— Ха! Видя ли я? — рече гордо Бранимир.

— Че тя няма и трийсет метра!

— Друг път, сто е. Ако не и повече.

— Момче, вярвай ми, аз съм професионалистка – пресече го авторитарно Мирта. — Тука са... — спря, за да премери на око. — Е, добре, има трийсет, може даже трийсет и пет, но не повече. Ама нищо, не е за изхвърляне.

* * *

Ловорка донесе жасминов чай, топъл хляб, масло и сладко от кайсии, което беше направила преди няколко дни, и после двамата със съпруга й седнаха да закусват пред къщи. След всеки залък поглеждаха любопитно към близнаците, които долу, на края на долината, се бяха впуснали в оживен разговор с пришълките.

— Не каза ли снощи, че жените няма да им дойдат тук на крака? — сети се Крешо.

— Глупачки! — рече презрително Ловорка. — Да търсят мъже из тия пущинаци!

— Познавам още една такава.

— И аз я знам — ужким тъжно рече Ловорка.

Крешо се нахрани, отпусна се доволно на облегалката и затвори очи.

— Щом не те виждам, и започваш да ми липсваш – каза след някое време.