— Ти не ми липсваш — каза Ловорка, — но също няма да ми е все едно, ако умреш.
Крешимир примижа и й се ухили влюбено, а тя му изпрати целувка.
— Слушай — сети се изведнъж Ловорка, — откъде е тая пръст в двора?
— Каква пръст? — попита Крешимир, отново изтегнат и със затворени очи.
— Не си ли забелязал? Дворът ни е пълен с пръст.
— Къртици.
— Че тук има ли къртици?
— Нямам представа, сигурно има.
Ловорка измери подозрително купчината пръст между тяхната къща и тази на Йозо — конус от червеникава пръст и камъни, сигурно широк пет и висок два метра. Такова нещо беше виждала по строежите на търговските обекти и не изглеждаше съвсем като дело на къртици, но се отказа да умува над необичайното явление.
* * *
Радко, по-младият заточеник в семейството на Поскоците, чу всяка дума от разговора им, докато зад купчината изтръскваше пръстта от крачолите си, и ужасно се изплаши. Ненад, неговият колега, помнеше, че в някакъв филм съюзническите офицери бяха избягали от немския лагер по тунел в земята и че по този начин тайно се бяха освобождавали от изкопаната пръст. Радко не беше гледал филма, а вероятно нямаше и да му хареса, както не му харесваше и да ходи със завързани на глезените крачоли, пълни с червенозем. Усещането беше почти същото, като да си се насрал в гащите.
Върна се бързо в избата, но все пак не чак толкова, че да се забележи тревогата му, отмести от стената кръглото, проядено от червеи дъно на петстотинлитровата бъчва, която закриваше входа към тунела, и се вмъкна на четири крака в тъмния хоризонтален отвор, напомнящ възширочка заешка дупка. Пропълзя на лакти и колене до края, където с едно фенерче, закрепено на залепяща се лента върху шапка с козирка, Ненад вдъхновено пореше земята с острия връх на лопатка. Тунелът напредваше неочаквано добре. Жаждата им за свобода беше толкова голяма, че за дванайсет дни бяха прокопали повече от сто и петдесет метра.
— Виж какво намерих — каза Ненад и показа на по-младия си колега някакво разкъсано, разядено от влагата парче картон, на което редом с неразбираемия за Радко печатан текст на немски се мъдреха и някакви пищни букви, изписани с избледняло мастило.
— Зби... как се чете това?
— Збинек Хубач. Оберлейтенант Збинек Хубач, чех, бил е командир на караул в австрийската жандармерия. Преди малко намерих и трупа му, заровен на два метра оттук. Кой знае колцина е затрил така... Днес – утре и нас двамата ще ни зарови след тях.
— Чух разговора на най-големия с жена му. Забелязали са пръстта на двора.
— Шит! — изпсува Ненад. — Нали ти казах да не я изхвърляш цялата на едно място!
— Ами като не ме пускат по-далеч от къщата...
— Карай, още малко остана. Ако продължаваме с това темпо, довечера сме готови. Хайде! Хайде, без офлянкване! — заповяда Ненад на Радко и двамата се заловиха неистово да копаят.
* * *
Двете свободни катерачки дълго гледаха в захлас няколкото брезентови платнища, опънати на земята, върху които близнаците любезно наредиха за тях по едно от всички оръжия, които притежаваше почтеното им семейство. Подобна гледка досега бяха виждали само по телевизията, по новините за залавянето на дорчолската мафия или за унищожаването на някой колумбийски клан за контрабанда на кокаин. Тук имаше всичко — полуавтоматични и автоматични пушки, карабини, снайпери, къси автомати, зенитни картечници и противотанкови управляеми ракети, пистолети и револвери, бомби и ножове. Всичко това, чисто и излъскано, проблясваше заплашително на юлското слънце.
— Аз съм умряла и съм попаднала в рая — заяви най-сетне Мирна.
Първия половин час само си шепнеха и докосваха набожно оръжието, въздишаха и пищяха от възторг, щом зърнеха нещо, за което дотогава само бяха чели, а когато Звонимир и Бранимир ги подканиха да вземат и да изпробват каквото поискат, не се оставиха дълго да ги увещават. Двамата братя им пълнеха услужливо пушките, докато те трасираха със залпове камънака. С черния немски автомат „Хеклер и Кох MG4" Мирта почти посече един малък ясен, а Мирна си избра белгийски FAL и се нахвърли на едно дъбче. После Мирта взе полуавтоматичен чешки пистолет, а Мирна отново предпочете да вдига невъобразима пукотевица с италианската полуавтоматична пушка „Бенели МЗ".
Звонимир застана зад Мирна и сложи ръката си върху нейната, ужким да й помогне, ако узито даде много мощен откат, а тя сякаш случайно опря задник в слабините му. Мирта изгърмя цял пълнител с „Глок 17" и от радост прегърна и целуна звънко Бранимир.
— Моля те, може ли да ми напълниш тази SA80? – помоли любезно Мирна, като посочи на Звоне британската щурмова карабина.