— Ух! — потръпна Мирта ужасено, след като отпи глътка. — Какво е това?
— Наше, домашно — отвърна нехайно Бранимир.
— Тате всяка година купува грозде долу в селото и си прави вино — допълни Звонимир, който седеше от другата страна на огъня до Мирна.
— Значи, затова е толкоз опак — просветна на момичето. — Трябва да спрете да му давате от това.
После Мирна също си дръпна от шишето и тутакси се съгласи с приятелката си:
— Човече, наистина, това унищожава структурата на личността.
— Мирна работи в психиатрията — обясни Мирта на близнаците. — Аз съм в урологията.
— Абе не ти ли лъха малко на нафта? — подуши недоверчиво Мирна гърлото на бутилката.
— Възможно е — кимна Звонимир. — Случва се тате да не измие добре кофата.
— А вие? — попита Мирта. — Вие двамата какво работите?
— Няма значение — отвърна Бранимир.
— О, обичам тайнствени мъже! — въздъхна Мирна. — Извинявай, а тази полицейска шкода днес? Откраднали сте я отнякъде, нали?
— Какво говориш! Човекът сам ни я даде.
— Сам ви я даде, значи — повтори невярващо Мирна. — Някакъв полицай ви е дал доброволно служебната си кола?
— Чисто технически, той сам ни я даде — уточни предпазливо Звонимир.
— Чисто технически — повтори многозначително Мирта.
— Някак си ми се струва, че е по-добре да не питаме повече — реши Мирна.
После и четиримата замълчаха за няколко минути. Близнаците се споглеждаха напрегнато, а момичетата лекичко си смигнаха и се усмихнаха. Мирта пийна още малко от виното на Йозо и направи гримаса, сякаш е отхапала лимон. Звонимир метна две дървета в огъня. Рой искри се извиха към ясното вечерно небе. Долу в селото Ловорка излезе за малко навън и изля някаква вода пред вратата. В тъмнината за няколко минути засия правоъгълник от жълта светлина — вратата на къщата. Мирта се обърна към Бранимир и го попита:
— Ти ли си онова момче, за което мама и тате все ме предупреждаваха да се пазя, а аз цял живот го чакам да се появи?
— Не знам — отвърна Бране, защото наистина не знаеше какво да каже.
Гледаха се няколко секунди лице в лице жадно и някак неочаквано сериозно, а после той бавно се отпусна на една страна, привлече я към себе си и плахо я целуна.
— Това беше хубаво — прошепна доволно тя.
На другия край на постелката на Мирна и Звонимир им стана неловко, затова седяха вдървено и се взираха в пламъците, без да смеят да се погледнат.
— Имаш ли си приятелка? — попита Мирна след известно време.
— Не... такова... нямам — оплете се Звоне.
— Нямаш чисто технически или...
— Не, не. Нямам — повтори по-решително.
— Радвам се да го чуя — каза Мирна, а той най-сетне събра кураж и я хвана за ръка. Пръстите им се преплетоха. Едва тогава се осмелиха да се обърнат един към друг.
— Харесваш ми — каза Звонимир.
— И ти на мен. Много, много — отвърна срамежливо момичето.
— Ей, мама му стара, къде е виното? — викна пиянски Мирта, като се измъкна от прегръдката на Бранимир, и разруши магията между Мирна и Звонимир.
Звоне се надигна, колкото да й подаде едно шише, и се върна пак на одеялото. Седна до Мирна, а тя легна без думи по гръб, стисна го лекичко за лакътя и го притегли към себе си.
— Ооо! — изрева Мирта отсреща, като изтри уста, след като си бе дръпнала от бутилката. — Ей сега ще видиш какво животно ставам, като се напия.
— Недей! Недей! Недей, гъдел ме е! — развика се ужасено Бранимир.
* * *
Беше някъде към един през нощта, когато Ненад спря да копае и съобщи на Радко:
— Това е.
— Сигурен ли си?
— Всичко съм пресметнал, може да съм сгрешил само метър вляво или вдясно. Сега би трябвало да сме под пътя, при онзи завой, откъдето започва Поскокова Драга. Хайде, навън! — добави пламенно и се залови да копае тавана на тунела, без да обръща внимание на пръстта, която се сипеше отгоре му.
— Нено — обади се Радко с жален, извинителен тон. — Нено, трябва да ти кажа нещо.
— Какво има?
— Аз няма да дойда с теб.
— Как така няма да дойдеш?
— Ей така, няма. Оставам тук.
— Ти си луд! — ужаси се Ненад. — Тия диваци ни държат като роби, а ти...
— Не, не, не казвай нищо! — спря го Радко. — Помогнах ти да изкопаеш тунела, ти отивай, късмет, но аз оставам тук.
— Защо?
— Така. Не мога да ти кажа.
Ненад спря да помисли и след малко се досети:
— Това се нарича Стокхолмски синдром. Ти си се идентифицирал със своите похитители.