— Не знам как се нарича, но аз оставам.
— Ами добре, както искаш — реши накрая примирено по-възрастният инкасатор. — Дръж се, ще те освободим и теб след някой и друг ден.
После си подадоха ръце за сбогом, прегърнаха се неумело и Радко изпълзя обратно в избата, а Ненад продължи да копае нагоре. След десетина минути проби повърхността, подаде се плахо навън и осъзна, че все пак е сгрешил в изчисленията. Може би с около двайсетина метра. Тунелът излизаше точно край лагерния огън на свободните катерачки, за щастие, вече загаснал. Вляво от главата му под одеялото се подаваха нечии боси мъжки крака.
Пробудена от странните шумове, Мирта надигна глава и съгледа някакъв непознат мъж да наднича от земята. На окаляното му лице белееха и проблясваха само очите. Мирта го зяпаше шашнато няколко минути и той на свой ред ужасено се блещеше в нея, но накрая се съвзе, измъкна се цял от дупката и търти да бяга в нощта.
Девойката поразсъждава за кратко над странното видение и стигна до извода, че причината може да е едно-единствено нещо.
— Исусе, ама че вино! — прошепна тя и се вмъкна обратно под одеялото, като придърпа ръката на спящия Бранимир върху себе си.
Единайсета глава
показва, че престъпленията не са на сметка, както и че на някого не му е жал да умре, но не веднага. После се озоваваме в съда, където една сериозна госпожа се усмихва загадъчно на един младеж
Нено Невестич тичаше като луд по планинската пътека под лунната светлина, като току се спъваше, залиташе и се свличаше на длани и колене. Крайпътните клони го шибаха по лицето, лявата му обувка остана заклещена в една пукнатина, беглецът дори се търкулна по едно нанадолнище. Изподран, окървавен, мръсен и изтощен, най-сетне се добра до шосето и се строполи там; лежеше свит на кълбо, като се хилеше безумно, докато в далечината се показаха фаровете на някаква кола. Бързо се надигна и застана насред пътя, размахал широко високо вдигнати ръце.
Шофьорът на камиона, някакъв босненец от Бугойна, който караше букови дърва, отказа да го вземе, като го видя как изглежда, но инкасаторът се намърда нахално в кабината, като сипеше несвързано клетви, обещания за пари и молитви за душата му. Седна вътре, затвори вратата, сложи си колана и вече просто не можеше нищо да се направи. Шантавият стопаджия през целия път разправяше как някакви пепелянки го държали повече от два месеца в плен, а шофьорът веднага се сети за един свой чичо, който, като се напиеше така, и си въобразяваше, че по тялото му пълзят змии. Докато караше по пустия път през заспалите села, босненецът псуваше наум кьоравия си късмет, оглеждаше се как да докопа брадвичката от преградката на вратата, ако тоя дявол го нападне, и едва дочака да се отърве от него, като стигнаха товарния терминал при Стобреч. Там се смили над Невестич, тикна в ръцете му рестото, което му върнаха на бензиностанцията, и поклати загрижено глава, докато гледаше след него.
В четири сутринта беглецът от Поскокова Драга се метна в последния момент в първия сутрешен автобус за града. Докато си купуваше билет, разпита шофьора дали спира край полицията, а онзи само кимна в отговор и го изгледа мрачно. После Нено седна срещу някаква възрастна жена с малко момиченце и старицата изплашено притисна детето до себе си. Щом забеляза колко ужасено го гледа малката, Ненад Невестич, някога отдавна инкасатор, градски тил, образован и цивилизован, при това метросексуален, се засрами и безутешно заплака. Рида чак до Сплит и размазва с ръце сълзите по калното си лице, а старата госпожа по едно време само обидено промърмори: „Срамота!".
Двамата дежурни в полицейския участък изслушаха подозрително несвързания разказ на Невестич за бащата и четиримата братя, които го държали в плен някъде в планината. Обаче щом спомена фамилията на своите мъчители, както и че единият от тях се казва Крешимир, на мига се сетиха за случая, който началник Капулица се мъчеше неистово да разреши, и взеха да спорят кой от тях да позвъни на шефа с добрата новина.
— Дай на мен — помоли единият, — трябва ми за чин.
— Забрави, аз трябва да уредя жена си на работа – отвърна непреклонно другият, докато вече набираше домашния номер на Капулица.
— Впрочем прав си, ти му се обади — съгласи се първият. — Кой знае дали тоя скитник казва истината...
Вторият полицай спря нерешително със слушалка в ръка.
— А не искаш ли все пак ти да му звъннеш?
— Е, сега го духай. Ти взе телефона.
Началник Горан Капулица вече беше буден. Всъщност беше се събудил от само себе си още преди половин час, защото насън някак си бе успял да разгадае мистерията, която го измъчваше предишната вечер. След вечеря реши кръстословицата в „Свободна Далмация", а после взе да драска лениво с химикалката кръгчета и звездички в полето на вестника, да запълва с щриховани линии буквите в заглавията и да рисува рога и очила по лицата на снимките. В културната рубрика докара с мустачки пълничкия филмов критик на портрета над статията и тогава той му се стори някак познат, но колкото и да се стараеше, не успя да се сети откъде. Няколко часа по-късно изведнъж отвори очи и осъзна, че филмовият критик беше другият свещеник, оня с мустачките, тогава в катедралата. Стана бързо и отиде до кухненската маса да погледне още веднъж „Свободна Далмация". Той беше, нямаше никакво съмнение! Доволен от откритието, Капулица кръстосваше възбудено из стаята, като едва сдържаше порива си да се обади преди пет часа сутринта и да заповяда арестуването на критика, но тогава звънна телефонът и следствието пое в друга посока.