Още преди седем полицейските сили в областта бяха вдигнати на крак. Всички, повсеместно: Криминална, Пътна, Брегова, Гранична и Специална полиция. На служителите от Сплит, Солин, Син, Омиш, Трогир, Макарска, Трил и Имотски беше заповядано да се явят, въоръжени до зъби, на кръстовището край Смилево, където магистралата се отклонява към забутаното планинско селце. Горан Капулица си облече бронирана жилетка и седна в колата, за да ръководи лично акцията. Безкрайни колони от полицейски коли с включени сигнални лампи и сирени тръгнаха едновременно от всички краища към Поскокова Драга, а там нямаше никой на пост, никой от младите вече не го беше еня за сигурността и точно както пророчески бе предрекъл Йозо, бяха капитулирали срамно пред изкушенията на плътта.
* * *
Около девет сутринта Бранимир и Звонимир, чорлави и гуреливи, оглеждаха учудено дупката в земята и слушаха историята на Мирта за привидението, което излязло от нея през нощта. Двамата все още не бяха успели да навържат фактите, когато из цялата долина загърмя глас по мегафон:
— Едно!... Едно, две!... Работи ли това нещо?!
— Работи!... Работи!... Работи! — развикаха се мъжки гласове отвсякъде.
Крешо и Ловорка се показаха пред каменната едноетажна къща на покойния чичо и взеха да търсят откъде долитат гласовете, като се озъртаха въпросително по околните ридове, а Домагой и Йозо изскочиха с оръжие в ръце от бялата двуетажна къща. Щом съгледа Бране и Звоне край палатката, бащата без думи им направи знак с ръка да дойдат. Всеки от близнаците хвана за ръка момичето си и последва безмълвната му заповед, а и най-големият брат с жена си на отсрещната страна разбра, че в създалата се ситуация трябва да са заедно. И шестимата се събраха тичешком под черницата, а през това време онзи с мегафона отново се обади:
— Поскоци, чувате ли ме? Говори ви началникът на Областната дирекция на полицията Горан Капулица, най-успешният полицейски началник в страната, за когото малко престъпления могат да останат неразкрити и когото имахте нещастието лично да обезпокоите. Мислехте си, че ще ви се размине безнаказано, а? Да, ама няма да стане. На правдата краката са къси. Тя, дето се вика, е бавна, но винаги идва. След два месеца нашето разследване най-сетне даде плодове. Вие сега сте в капан, обкръжени сте от всички страни. В този момент над хиляда и двеста мои служители ви държат на мушка. На ваше място, честно казано, не бих пробвал да предприема нищо, но моят съвет, естествено, за вас е нищо...
Изнервен от този монолог, Йозо вече не издържаше. Изтърча на открито с шмайзер в ръка и изрева гневно към околните ридове:
— Заври се в кучи гъз!
В същия миг по него се посипаха изстрели от хиляда и двеста полицейски пушки и пистолети. Залпово и поединично, безброй куршуми затрещяха край него, профучаваха с горещи юлски следи, вдигаха прахоляк и раздробяваха скалите, като рикошираха в покрива на гаража и барабаняха по ремаркето на трактора, а старецът, подскачайки като кукла на конци, се върна бързо под черницата. Щом се скри от погледите, гърмежите спряха, а над Поскокова Драга се спусна мъртва тишина, в която само една кокошка тревожно закудкудяка.
— Мисля, че това беше доста убедителна демонстрация на огневата ни мощ — обобщи след известно време доста самодоволно Капулица. — Можем и да повторим, ако искате. На мен няма да ми е приятно, а повярвайте ми, на вас още по-малко ще ви хареса...
— Какво плямпало! — рече Ловорка на Крешимир. — Затова винаги ми е бил антипатичен. Като тръгнеше тъй да се изхвърля, и ми идеше да му забия един юмрук в зъбите.
— От взаимен интерес е тази криза да приключи без жертви — продължи полицаят с мегафона. — Затова ви призовавам да размислите, да бъдете разумни. Сега е девет и двайсет. До десет и половина имате време да се предадете, а жените и пленниците очаквам да пуснете дори преди посочения срок. Ловорка... — прибави Капулица с нежен глас. — Ловорка, ако ме чуваш, аз все още те обичам. Върни се, всичко ти е простено!