— Кретен! — рече презрително тя.
— Пленници ли? — просветна на Крешимир. — Че той откъде знае за пленниците?
Тозчас Бранимир се изправи разтревожено и отърча в избата, а Звонимир се обърна с тъжно лице към Мирна:
— Радвам се, че се запознахме, но съжалявам, че не беше при по-различни обстоятелства. Може би някой друг път отново ще се видим...
— Какви ги говориш? — прекъсна го Мирна.
— Ами, мислех си... вие двете... вие ще... сега ще... — оплете се Звоне и показа с ръка пътеката.
— Какво, ще се предадем ли?
— Аха.
— Не се втелявай! — каза Мирна.
— Да си тръгнем сега, когато стана най-интересно, тъй ли? — добави Мирта ведро. — Няма начин.
Бранимир се появи с Радко, стиснал го грубо за лакътя.
— Другия го няма. Офейкал.
— Как така офейкал? Къде?
— По тунела — обясни Бране. — Те двамата прокопали тунел, за да избягат.
— А, значи, това било... — досети се Мирта.
— Тунел ли!? — изненада се Йозо, а после се засили да удари пленника с автомата. — Боклук такъв, това ли ти е благодарността за всичко, дето направих за вас...
В очакване на удара Радко вече се беше свил и беше закрил главата си с ръце, но в последния момент Крешо хвана стареца през кръста и го спря.
— Стига глупости, вече е свършено — обясни той. — В тая каша още само убийство ни липсва.
— Все ми е тая — тросна се бащата, докато се отскубваше от него, — щом след половин час и без туй всички ще измрем.
— Кой ще мре? — обади се предизвикателно Ловорка. — Аз няма. Нито пък ти, Крешимире.
Без да знае точно защо, в този момент най-големият брат беше много горд с жена си и я обичаше безмерно.
— Значи тъй, а? Вие двамата няма да се сражавате?! — разпени се Йозо. — Ще пуснете душманите без бой в своето огнище?!
— Майната му на огнището! — изтърси невестата. — Не те е срам да оставиш синовете си да измрат заради тия вехти дувари.
— Няма да има бой — съобщи полугласно с разочарован глас Мирта на Мирна.
— Да, няма да има, никой няма да се бие — натърти Ловорка, защото тия двете щурачки бяха почнали леко да й лазят по нервите, а после погледна към Бране, Звоне и Домагой и добави по-меко: — Искам да кажа, ако сте умни.
Тримата бяха забили засрамено поглед в земята и на Йозо не му трябваше по-ясно потвърждение, че снахата вещица е развалила тотално и тях.
— Пфу! — изплю се погнусено старецът. — Жалки мизерници, ще изгниете в затвора... Ами ти? — погледът му се спря на Радко. — Ти какво чакаш?
Пленникът отстъпи изплашено няколко крачки.
— Марш! Марш, дорде не съм размислил!
— Господине, не се сърдете, аз също бих останал.
— Да останеш ли? Че къде ще оставаш? Изчезвай! — кресна Йозо и се хвана за автомата. — Изчезвай, маймуно, дорде не съм те пречукал на място!
— Господине, недейте, моля ви! — захлипа безпомощно Радко, сви се като сираче и избухна в плач, но Йозо вдигна безмилостно дулото на автомата и се прицели.
— Тате, недей! — викна тогава Домагой, притича до пленника и го хвана за ръката. — Недей, ние се обичаме!
За няколко мига всички пред къщата застинаха като на снимка. Времето спря, птиците в небето висяха неподвижно във въздуха, Земята престана да се върти около Слънцето, такова беше смайването при вида на двамата прегърнати мъже, от които единият плачеше, а другият го притискаше до себе си и го галеше утешително по косата.
— Педали! — прошепна накрая ужасено Йозо и завърши: — Е, сега вече ми е все тая и да ме убият.
На късите си крачета измарширува решително на открито, разпери нагоре ръце и заповяда:
— Стреляйте! Стреляйте, гадове!
На полицаите не им трябваха повече подкани. В двора отново заплющя ожесточена стрелба от хиляда и двеста дълги или къси цеви, а бащата неочаквано смени решението си и както по-рано с маневри и подскоци избяга под черницата.
— Бога ми, здравата пердашат! — отбеляза не без определен респект към неприятеля.
— Поскоци, това беше последно предупреждение! — обади се пак по мегафона Горан Капулица.
— Я се пръждосвай на майната си и ти, и твоето последно предупреждение! — изруга Ловорка и попита: — Колко е часът?
— Десет без пет.
— Тъкмо време за кафе — рече снахата. — Кой ще пие?
Крешимир помоли за двойно кафе, а Домагой го поиска със сметана. Като си бършеше сълзите, Радко си поръча с топло мляко, а Бранимир със студено. Мирна попита може ли капучино. Мирта каза, че иска едно дълго, Звонимир предпочете късо, а Йозо поиска обикновено, но със захарин. Ловорка отиде в кухнята, а останалите се настаниха на масата под дървото.