— Ей, педал! — прошепна подигравателно Звонимир на по-малкия си брат, като ги видя как двамата с инкасатора се държат за ръце.
Домагой се обърна и го погледна с виновно изражение.
— Сърдиш ли се?
— Че защо да се сърдя? — каза Звоне. — Обичаш ли го?
– Да.
— Щом е добре за теб, значи е добре и за мен.
Радко му се усмихна с благодарност, но в същия момент подигравките дойдоха от другата страна.
— Ей, педегей! — подвикна му весело Бранимир.
— Човече, сега ми дойде на ум — сети се изведнъж Мирта. — Може и аз да гния в затвора.
— Ти пък защо? — учуди се Звоне.
— Заради оная шкода вчера.
— Откъде ти хрумна?! — изуми се Звонимир. – Няма да кажем, че ти си я взривила, я!
— Наистина ли няма да кажете?! — изненада се Мирна и го загледа влюбено.
— Хайде, не ставай глупава!
После дойде Ловорка с табла с кафени чашки и за няколко минути разговорът замря. По-малко от половин час преди да ги натикат в полицейските камионетки, Поскоците преспокойно си пиеха кафето под черницата, последното на свобода, което щеше да им е за дълго време занапред. Ловорка се обърна към мъжа си, прокара нежно пръсти по косата му, наведе се към него и му прошепна нещо на ухото. От смайване той скочи от стола и си заля с кафе тениската.
— Какво стана? — учуди се Бранимир.
— Бременна съм — обяви през смях Ловорка.
* * *
Всичките хиляда и двеста въоръжени до зъби полицаи, разположени в обръч около Поскокова Драга, се спогледаха озадачено, когато отдолу дружно зареваха гласове.
— Какво е това? — попита Капулица и се ослуша.
— Господине, те пеят — отвърна някой.
— Пеят ли?
По варовиковите стръмнини, над горичките и малките заградени нивички, през драките, над жълтия смил и виолетовите салвии, почти догоре до върховете на синеещите се планини, покрити дори и сега, лете, с бели снежни гугли, ехтеше радостна песен:
Татенце, купи ми камионче, колело и тротинетка,
моля те, купи ми малко мече, зайче и детска кола.
Татенце, купи ми торта и бонбони, мандарини две,
и това е всичко, само прибави ми бебенце поне.20
— Нанасяне на тежки телесни повреди, незаконно лишаване от свобода, заплахи, държане в робство, бандитски прояви, грабеж, излагане на опасност живота и имуществото на гражданите с противообществени прояви, възпрепятстване на длъжностно лице при изпълнение на служебните му задължения, нападение над служебно лице и незаконно притежаване на оръжие и експлозивни вещества — завърши адвокатът и погледна загрижено бащата и четиримата братя.
— Това сериозно ли е? — запита невинно Йозо.
— Всичкото това накуп, драги ми господине, е едно двайсет години затвор — обясни адвокатът, млад човек, син на някакъв роднина на барба Иве.
— За всеки или...
— Знаете ли, трудно е да се каже точно, всичко зависи от съдията, има и по-меки и човечни, които биха дали на всеки от вас по две, две и половина години, а има и...
— А нашият мек ли е? — прекъсна го Бранимир.
— Вашият е най-лошият на света — успокои го защитникът. — Всъщност е жена. Съдия Ягатич. Капулица уреди с връзки делото да отиде при възможно най-строгия съдия. Искам да кажа, тя вероятно няма нищо общо с него, просто той направи така, че да попаднете в ръцете й. Повече не е и нужно. Ягатич е фанатичка, желязна, справедлива, непоколебима, принципна, смела. Има остър език и никога не е останала длъжна някому. Дори да е в нейна вреда. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но с нея не може да се надявате на нищо добро.
— По дяволите, да става каквото ще... — рече примирено Йозо, докато Крешимир оглеждаше разнежен залата — същата, в която преди почти девет месеца двамата с барба Иве се бяха срещнали с осъдения фалшификатор Йерко Маташ.
* * *
Мъжете, като истински Поскоци, понесоха стоически лошите новини, но четиримата им партньори, особено жената на най-големия брат, бяха доста разстроени. Ловорка пребледня и почти припадна, когато нейният мъж й съобщи какво бе казал адвокатът. Накрая все пак прояви смелост. Стана, като придържаше вече доста големия си корем, прегърна силно Крешимир и му поръча да се пази, а тя и детето някак си ще издържат.
След шест месеца предварителен арест най-сетне дойде денят за разглеждане на делото, а началникът на полицията се бе постарал да го превърне в истински цирк. На улицата имаше събрана огромна тълпа. Телевизионни репортери участваха с преки включвания в програмата на равни интервали от време и обсипаха с въпроси заместника на служебния защитник, който премина забързано край тях с черно дипломатическо куфарче в ръка, а когато се появиха обвиняемите с белезници на ръцете и краката, направо ги заслепиха с безбройните светкавици на фотоапаратите.