И най-голямата съдебна зала в Сплит се оказа тясна да побере всички, проявили интерес към делото.
Петимата обвиняеми бяха настанени на първия ред, а служителите от Съдебна полиция им отключиха белезниците. Постепенно гласовете стихваха и скоро съвсем замлъкнаха. В залата влезе съдия Барбара Ягатич, възрастна, дребна на ръст, червенокоса жена в сив костюм и жълта копринена риза. Мрачна и замислена, седна на председателското място в съдебния състав и започна да прелиства някакви книжа.
— Отворете прозорците — рече само в един момент, все още потънала в четене. — Сутринта някои тук не са се къпали!
Цяла минута, а може би дори две след тази реплика тя най-после вдигна глава и огледа строго присъстващите в залата. Накрая стигна и до обвиняемите. Погледът й се спря на Бранимир, на когото неочаквано и напълно необяснимо се усмихна. Бранимир й върна несигурно усмивката.
По време на цялото заседание, докато се четеше обвинението и бяха изслушвани уводните думи на обвинителя и защитника, тя току поглеждаше към Бранимир и скришом му се усмихваше. Той вече беше убеден, че съдия Ягатич се е влюбила в него. Едва накрая, в камионетката, като ги връщаха в предварителния арест, Звоне му обясни.
— Видя ли как ни се усмихваше съдийката?
— Какво, и на тебе ли?
— Не я ли позна?
Бранимир поклати смутено глава.
— Сещаш ли се, като спряхме на бензиностанцията? Онази с мъжа й? Дето скинарите искаха да я бият?
Бранимир въздъхна с облекчение, че няма да му се наложи да обяснява на червенокосата госпожа, че те двамата не могат да бъдат заедно, защото той вече си има приятелка.
Процесът продължи почти месец. Най-сетне един петък по обяд Горан Капулица кръстосваше нервно в кулоарите на съда, докато в съдебната зала на първия етаж приключваше делото, което медиите наричаха процеса на хилядолетието. Мина цял час, преди тичешком по стълбите да слезе полицейският стажант, когото началникът беше пратил да присъства на четенето на присъдата.
— Шест месеца, господине! — извика пътьом.
— Шест месеца какво?!
— За първия обвиняем, онзи, най-големия брат, шест месеца. Времето, прекарано в предварителния арест, се зачита към присъдата. Другите получиха по-малко. Най-малкият е осъден само условно.
— Как така, мамка му?
— Хърватски ветеран — обясни с две думи стажантът.
Горан Капулица се обърна към една от колоните и — дум! Удари чело в нея.
— Както и поради факта, че не е осъждан преди – продължи момчето.
Дум! Началникът трясна още веднъж глава в колоната.
— Не е съзнавал тежестта на престъплението.
Дум!
— А и жена му чака дете.
Дум!... Дум!... Дум!... — удряше ритмично полицейският началник челото си в мраморната колона, която крепеше съдебната палата, и не спря дори когато край него минаха засмените и прегърнати Поскоци.
— Как си, Капулица! — подвикна му Бранимир.
— Поздрави майка си — заръча Звонимир и от това Капулица съвсем побесня.
Изтича на първия етаж, влетя в съдебната зала и започна да хвърля столове през прозореца, а на съдийката Ягатич, която още си прибираше документите в чантата, наприказва какво ли не. За щастие, в залата все още присъстваше служебната съдебна стенографка, така че съвсем точно бе протоколирано как я нарече, две точки, курва, дебела крава, змия и четническа подлога, както и че заплаши със смърт нея и членовете на семейството й.
* * *
След шестгодишно отстраняване от длъжност и дисциплинарно производство Капулица бе възстановен на работа като служител в Пътна полиция.
Ловорка и Крешимир се сдобиха със здраво едро момченце, което нарекоха Миле. Заеха се да възстановяват порутените къщи в селото с намерение да се захванат в скоро време със селски туризъм и организиране на тиймбилдинги. Впрочем, като платиха всички неизплатени сметки за ток, не им останаха много пари.
Мирна, Звонимир, Мирта и Бранимир през повечето време обикалят планините и избиват беззащитните животни. Макар да живеят заедно, все още не са се оженили. Също като Домагой и Радко. Те двамата обмислят да си осиновят негърче от Гана.
След като му забраниха да пие от виното собствено производство, дори Йозо стана по-сговорчив. Ловорка наскоро се осмели да му предложи: