— Кхъ! — изкашля се тихо най-сетне дон Стипан и с наставнически тон продължи: — Страхувам се, че от ситуацията, в която се намирате, има само един изход. Някой от вас трябва да се ожени. Поне един да си доведе жена, ще ви стане по-леко.
При тези думи Поскоците се спогледаха изплашено, онемели от смайване и неверие. Бранимир се засмя нервно и кратко, но бързо млъкна, щом осъзна, че на никого не му е до смях. Никой не очакваше, че свещеникът ще изрече нещо толкова ужасяващо. Всъщност никой освен Крешимир, който се беше загледал отсъстващо пред себе си, докато с връхчетата на пръстите си събираше трошиците по масата.
— Да знаеш, дон Стипане — заговори най-сетне той, — и аз го обмислях.
— Крешо, сине... — обади се умолително Йозо.
— Не съм предполагал, че ще го кажа някога — продължи Крешимир, без да обръща внимание на баща си, — но май наистина трябва да се оженя. Отче, не може повече така. Не може да се живее без жена.
Свещеникът кимна мълчаливо.
— Крешо, помисли още веднъж — предупреди го баща му. — Осъзнай се, недей да повтаряш моята грешка.
Крешимир поклати замислено глава, но изглеждаше като човек, който е взел тежко решение и не смята да отстъпи от него.
— Досега не съм го споменавал, защото не бях сигурен — каза той, — но вече от доста време си мисля, че трябва да сляза долу в града да си намеря жена.
Всички стояха като втрещени след думите му, но дори не гъкнаха. Само Домагой, най-малкият и най-чувствителният от тях, любимецът на покойната им майка, която го отгледа почти като момиченце, след като скъпият Бог не я дари с дъщеря, скри засрамено лице в мръсното перде и зарида безутешно.
Втора глава
говори за недостига на жени и в градовете, а също и за заразените невести, дето се предлагат по интернет. Става ясно, че сърбите не умеят да губят, а накрая започва да вали, което не е никак зле
Звонимир се вслушваше в шуртенето на водата в банята, после в стъпките по коридора, в шумоленето на дрехите, в изскърцването на вратата и в сухата кашлица на най-големия си брат. Мислеше си, че само той го е чул, но и Бранимир, неговият брат близнак на съседното легло, също беше буден.
— Замина той — прошепна Бранко.
— Замина — потвърди Звоне и изведнъж му стана тежко, сякаш някой беше седнал на гърдите му.
— Ако си намери жена, може и да не се върне.
— Ще се върне той.
— Мислиш ли?
— Аха, сто на сто — рече тихо Звоне, макар че никак не беше сигурен.
* * *
Слънцето аха да се покаже иззад отсрещните зъбери, по каменистите склонове се разля руменец, но двамата пленени инкасатори гледаха тъжно през решетките на прозореца на избата, напълно слепи за красотата наоколо. Един щиглец запя в шубрака зад къщата, докато Крешимир слагаше сака в колата. Затвори капака на багажника и спря, заслушан в игривото цвърчене. Обходи с поглед селото, в което беше прекарал почти целия си живот. Трийсет и осем години. Като се изключи войната, почти нямаше случай да е нощувал извън Поскокова Драга. В кухнята светна лампата и баща му се показа на прозореца. Загледа мрачно сина си няколко минути и той понечи да му махне за сбогом, но тъкмо бе вдигнал ръка, Йозо се отмести от прозореца и дръпна сърдито пердето. Крешо се почувства глупаво и спусна ръка към главата си, ужким да си приглади косата на тила. После седна в голфа, запали мотора и потегли с неспокойно сърце.
— Крешо, братле, на добър път! — провикна се след него Домагой от вишката над теснината, а той му помаха, без да се обърне.
Беше средата на април, първите салвии бяха обагрили склоновете във виолетово. Развидели се, докато се спусне от планината към главния път, на кръстопътя с порутения стар хан, зад който растеше дива смокиня. Долу в низината полето приличаше на пъстро покривало, съшито от различни кръпки — кафяви трапецовидни парчета нивя, зелени ливади, жълта пшеница, парцаливи ивици лозя. Миниатюрно тракторче пъплеше по змиевидния бял път между нивите. Дъждовните локви блестяха като разтопено злато, целият край трептеше в утринна мараня.
Крешо караше по низ от хребети, през долини и села, край църкви с кипариси и дюкяни със смесена стока, пред които на обърнати щайги бяха насядали мъже с бира, край дворове, където във високата трева ръждясваха повредени селскостопански машини, край белезникави овце, които пасяха из каменистото землище, край жени, бутащи ръчни колички с детелина, и деца, приведени под тежестта на училищните чанти, докато иззад един завой не блесна пред очите му синята морска шир със сивкави очертания на острови в далечината. Движението по шосето стана по-натоварено, когато стигна до простите бели кубчета на крайградските търговски центрове, фабрики и складове. В тарапаната от камиони за доставки почти подмина отбивката за града, а после цял час въртя напосоки из улиците, веднъж дори влезе в насрещното, преди да открие бледожълтата пететажна сграда, която помнеше смътно от отдавна отминали времена.