Леля му го прегърна конвулсивно като удавник и заплака, а чичо му взе якето и му донесе пантофи. Както обикновено, изобщо не обърнаха внимание на думите му, че не е гладен. Още не беше успял да се огледа — и вече седеше на кухненската маса и тъпчеше в устата си тлъстия омлет с пушено говеждо, докато двамата му роднини му се любуваха.
— Ех, туй в днешно време е трудна работа, синко — рече барба Иве, щом Крешо му разказа за какво е дошъл. — Няма жени. Гледам ги тия, днешните млади, никой си няма момиче. Голям недостиг е и тука, в града.
— Е, пък и ти — прекъсна го леля Роса, като погали окуражително Крешо по косата, — все ще се намери някой по-стар модел на разпродажба.
— Глупости! — викна чичото. — Сега всички се женят, преди да си казал копче. Нали го знаеш оня Алфиревич, дето работеше при мене и имаше глухоняма щерка? Помня, че години наред ми се жалваше: „Иве, само да я оженя някак си, за бога", пък тя, света Богородице блажена, още няма трийсе, а вече три пъти се жени и развежда. Само да намери някого, и след половин година вече се е изпокарала с него.
— Че как успява да се скара, щом е няма? — запита се замислено лелята.
— Глухи, кьорави, сакати, шантави, неми, клепоухи, свадливи, мърли, курви, лесбийки, всичко, що е женско — изреждаше с жар чичото, — всичко в днешно време се жени. Ама все пак не знам... Май най-харно ще е да пробваш с агенция.
— С каква агенция? — зачуди се Крешимир.
— Има ги сега едни такива, четох във вестника преди някой и друг ден, ти им даваш данните си, кой си и що си, какво и как искаш, и компютърът ти изкарва жена, дето ти пасва най-много. Не се главоболиш да търсиш, да обикаляш насам-натам, разправят, че за пет минути — и всичко е решено.
— А, тия от компютъра аз и с пръст няма да ги пипна — прекъсна го мнително лелята. — Отде ще знаеш здраво ли е момичето, дали не е заразено...?
— Заразено ли? Че с какво да е заразено? — ужаси се барба Иве.
— Как с какво, за бога, ами че с компютърен вирус.
— Айде, Росе, пък и ти, я си трай. Мълчи да не те чуе някой. Че как човек ще се зарази с компютърен вирус?
— Абе не знам аз, ама... — отвърна колебливо Роса.
— Виждам аз, че не знаеш. Пъхаш си гагата там, дето хал хабер си нямаш.
— Ами че върви тогаз в агенцията да си намериш някоя по-учена от мене — тросна се лелята и рече на най-големия син на покойната си сестра: — Не го слушай какви ги дрънка. Никой от нашите не се е венчал през компютър, и на тебе не ти трябва. Я излез вънка. Виж какъв харен ден е, пролет, градът е пълен с гиздави моми, да ти е драго да ги гледаш. Какви ще ги дириш, покрай цялата тая божия благодат, в агенция?
— Аз само казвам как ще му е по-лесно — опита още веднъж барба Иве.
— Я стига! — сряза го Роса. — Ония, дето чакат агенцията да им намери прилика, сигур са някои готованки, дето само се търкалят на дивана и се тъпчат със сладки. За да си намериш жених, трябва да се потрудиш, да се размърдаш, да се премениш, натъкмиш, да се срешиш, гримираш, трябва да умееш да разговаряш, да знаеш да се засмееш, да си и умна, пък и хубава, и мила, и хитра... Трябва да се поизпотиш, синко мой, а не да си седиш вкъщи и да чакаш да ти дойде наготово. По компютър ли?! Я скачай, момчето ми!
— Да си кажа право — подхвана колебливо Крешимир, — ще ми се да опитам да намеря тук една. Дето веднъж... Не знам как да кажа... Бяхме заедно...
— Ама ти си имал момиче, бе?! — сепна се барба Иве. — Че що не каза веднага?
— Такова, тя не ми е баш... — смънка плахо Крешо.
— И коя е, познаваме ли я? — прекъсна го разнежено лелята.
— Едва ли ще я знаете, една сервитьорка...
— Много хубава професия.
— Работи в заведението, дето ходехме през войната, като си дойдехме от фронта.
— Как се казва?
– „Жирафа"2.
— Момичето се казва Жирафа? — смая се чичо Иве.
— Господи Исусе Христе... — прекръсти се лелята.
— Ама не — обясни Крешо. — Мислех, че ме питате за кафенето. То се казва „Жирафа", пък момичето е Ловорка3. Ще я харесате. Такава една висока, едра мома. Със сини очи.
— Сините очи са най-хубави — вметна очаровано лелята.
— Ами ти чу ли се с нея? Знае ли, че идваш? — попита чичото.
— Не сме се чували бая време. Нали ви казах, виждахме се тогава...
— През войната ли? — прекъсна го барба Иве.
— Аха.
— Преди петнайсет години?
— Е, не са баш петнайсет.