— Ех, синко, не са и много по-малко — рече обезпокоен чичото. — Тъй де, ами после, виждали ли сте се някой и друг път?
Крешимир поклати глава, а чичото и лелята се спогледаха разтревожено.
— Мили ми Крешо, не знам какво да ти река — каза барба Иве. — Ако толкоз години не си се обаждал на момичето, едва ли ще те чака още.
— Мислиш ли? — зачуди се Крешо.
— Жена е, не може да й имаш вяра.
— А кой знае, може пък и да го чака — рече лелята, макар че по гласа й си личеше, че не й се вярва особено, но ненадейно Крешо я погледна някак умолително, с такова съкрушено и безпомощно изражение, каквото Роса не беше виждала никога на лицето му. Заприлича й на малко момченце, когато заекна полугласно:
— Каквото стане, ама... искам да я намеря... Някак... Как да кажа... Някак си ми легна на сърцето.
— На леля златото! — разнежи се Роса. — Ще я намерим ние. Ще я намерим, глупачката, ако ще и в Коста Рика да е отишла.
* * *
Роса взе да изпере всички дрехи, които Крешимир имаше — и тези на него, и другите в сака. Изпрати го решително да се изкъпе и избръсне, а щом излезе от банята, в стаята на леглото го чакаха чисто бельо, панталони и риза, всички на чичо му, който беше горе-долу с неговия ръст и телосложение. Докато си закопчаваше ризата, гледаше улицата през прозореца и изведнъж се почувства някак изгубен и несигурен, далеч от дома. Внезапно му се стори, че цялото начинание е нелепо, и му се прииска да се върне обратно в планината. Сигурно съвсем си е изгубил акъла, за да повярва, че в този град, в който едва се ориентираше, би могъл да открие жена, която почти не познаваше.
Познанията му за жените и бездруго бяха съвсем оскъдни. Гледаше ги предпазливо и отдалече, нямаше си идея как да ги доближи. Преди много години, когато беше тринайсет-четиринайсетгодишен, почувства в гърдите си смътно привличане към едно момиче от класа, към Сандра, която седеше пред него. Прекара безброй часове взрян в тила й, в напрегнат размисъл как да подхване разговор. Измина седмица, втора, после цял месец, след него още един, завърши срокът, пролет смени зимата, настъпиха по-топли дни, наближаваше краят на учебната година, а той продължаваше да се взира жадно в конската опашка на тила й, в леко клепналите й уши, в непослушните къдрици на врата й и така и не му хрумваше нищо. Най-накрая, може би изтощена от безмълвното му вманиачено пулене, един ден Сандра се обърна и му се усмихна свенливо, а той се стресна, сякаш го бе заварила да върши нещо срамно, така и не успя да си обясни по-късно защо, но без да мисли, някак инстинктивно, й плесна един шамар.
„А може би момичето е искало да ти покаже, че те харесва", каза майка му, която беше извикана в училище на разговор с класния заради тази негова проява, а Крешо я погледна учудено. Той се смееше, ако някой куца или заеква, ако е настъпил лайно или е паднал от трактора. При него единственият повод за смях беше желанието да се подиграе на някого, затова реши, че момичето му се е присмяло, защото е чорлав или яката му е накриво, или пък от носа му се подава сопол. Това, че усмивката би могла да означава харесване, за него беше невероятно откритие. Реши следващия път да подходи по-дружелюбно.
За съжаление, следващ път просто нямаше. Сандра повече никога не му се усмихна, а и другите момичета, поучени от нейния опит, навеждаха изплашено глава, щом ги погледнеше. Преди всичко заради семейната слава, заради историите за дивотията на Поскоците, но също и заради необщителния си характер в училище си остана самотен и изолиран. Не се числеше към никоя от детските банди, нито имаше приятел, с когото да споделя и да дели обяда си, нито веднъж не се случи някой си Мате да дойде при него и да му каже, че чул от Зоран, пък той от Миранда, че Луция го харесва.
— Как се запознахте с тате? — попита веднъж майка си с надеждата, че нейният пример ще му изясни правилата в загадъчната социална игра на сближаване с момичетата.
Майка му се усмихна, явно това й беше скъп спомен.
— Тате го хвана да ни краде телето. Рече му: или ще се ожени за мен, или ще му пусне куршум в главата.
Крешимир не знаеше как да се възползва от този пример. Никой и нищо не можеше да му помогне. Завърши основното, после и средното училище, а момичетата си оставаха все така недостижими и далечни и желанието, което пърхаше в гърдите му, с времето стана някак сподавено, тежко и мъчително. Един-единствен път го утоли, през войната, през февруари 1993 година, в една дъждовна сряда, когато с няколко души от взвода отиде да пийне нещо.
Беше им станало обичай всеки път, като си дойдеха от фронта, щом слезеха от камиона в казармата в Сплит, да се отбиват в „Жирафа" на улица „Чехов", където изиграваха по някой дартс и изпиваха две-три бири, преди да се разотидат. Познаваха сервитьорката, едрата, но хубавка, ведра и гърлеста Ловорка, а и тя ги знаеше по име, тъй че къде сериозно, къде на майтап войниците я ухажваха. Всички освен Крешимир, който все седеше някак настрана. Онази вечер той тъкмо се канеше да си тръгва, за да хване последния рейс за Смилево, когато сервитьорката му прошепна през бара: