- Освен вареното - каза тя, показвайки му гърба си - има праскови, които консервирахме миналата година, и ти сварих чаша чай от коприва. Има много желязо и е добър за възстановяване от всякаква анемия.
- Така ли? Може би някой трябва да го пробва първо.
Когато се обърна, тя го направи без много драма, по начина, по който детска учителка разбира, че крясъците по досадно малко дете само ще направят избухването му по-лошо.
- Вече се извиних. Знам, че не съм перфектна, но като се вземат предвид обстоятелствата...
- Да, дрън-дрън-дрън... ако трябваше да го направиш отново, пак щеше да вземеш същото решение. Знам. Както каза, това вече го минахме.
- Тогава какво искаш от мен?
„Някой, с когото да споря, за да не трябва да мисля какво ще правя после.“
- Какво ще кажеш да ме пуснеш навън за начало?
- Знаеш, че това решение не е мое.
- Но Исак би те послушал.
- Вероятно, но мисля, че и това би било лошо решение. Може да не съм виждала толкова много деца да се Променят, но станалото с теб е много различно.
- Както каза, аз още говоря. Върнах се като себе си. - Но откъде беше въпрос, за който не искаше да мисли и на който не можеше да отговори. Направи помитащ жест към книгите. - Ти си била в колеж. Ето я науката. Какво още искаш?
- Моят съвет е все още същият. Обсъди го с Исак! Ако това е всичко - тя тръгна към вратата, - имам задачи, които трябва да се свършат. Агнетата имат нужда от хранене.
- Чакай! - Беше твърде ядосан и му трябваше почивка от самия него. - Виж, съжалявам, държа се като идиот. Предполагам, че просто не съм свикнал да ме убиват, а после да се събуждам... Съжалявам! - Той протегна ръка. - Съжалявам! Това не трябваше да го казвам. Можеш ли да останеш още малко? Никой освен Исак и Ели не говори с мен. Ти се държиш като че ли съм прокажен. Не мога да преценя единствено дали Джейдън иска да ми направи дисекция, или би предпочел да проведе някои научни експерименти, за да реши какво ме прави такъв.
- Ако Джейдън имаше достъп до лаборатория, вероятно щеше да направи и двете - каза Хана, но не се усмихна.
Това не го накара да се почувства по-добре.
- Защо всички толкова се боите от мен?
- И трябва да питаш? Нямаме обяснение за теб, не знаем какво ще стане и, о, ти беше малко буен.
- Бях объркан, ясно? Опитай теб да те смажат и отровят, а после да се събудиш с някакъв старец, който прави фокус-мокус върху теб, и да видим дали няма и ти да откачиш.
- Някога хрумвало ли ти е, че може и да съм, Крис? Не съм точно въодушевена, че съм изтълкувала грешно ситуацията - тя вече звучеше ядосана.
„Изтълкувала е грешно ситуацията?“ Да не би да призна току-що, че е направила грешка?
- Е, може ли да се съгласим, че всички сме малко изнервени? Моля те, остани за известно време! Не понасям да стоя сам непрестанно. Занимавам се само с това, което се върти в главата ми. Пет минути! Ако решиш, че отново се държа като идиот, може да си тръгнеш.
- Не ми трябва твоето разрешение - каза тя, но въпреки това той реши, че този път в гласа ѝ може би има сянка на усмивка. - За какво искаш да говорим?
- Ами... - Сега, след като тя остана, всичко, изглежда, се струпа зад зъбите му. „Мислеше, че съм Саймън. Колко добре го познаваше? Познаваш ли Питър? Разкажи ми повече за Пени!“ Но всичко това беше твърде лично, твърде бързо. - Искаш ли да седнеш?
- Благодаря! - Тя се плъзна в един стол с права облегалка и стисна таблата пред гърдите си като щит. - Е... какво си намислил?
- Добре, ето какво не разбирам. - Всъщност имаше няколко неща, които не разбираше, но реши да започне с нещо, което не само беше безопасно, но и сочеше, че наистина може да му се вярва. („О, дааа - обади се вътрешният му глас, - това толкова добре обяснява защо излъга Ели и не им каза за Лена.“) - Знаеш, че аз съм този, който прибираше вашите най-болни деца в Рул. Aз съм този, който оставяше храна и провизии.
- Да. Може да оставяш гранули и за улична котка - каза тя със същия неутрален тон, - но това не значи, че няма да я одереш за яхния в момента, в който се приближи.
- Но единственото, което направих, беше да се появя в онази пътуваща библиотека. Така и не знаех, че вие сте там, докато не ми оставихте онова първо момиченце, за да го намеря. - Това беше само една малка лъжа. Той се постара да включи Орен в обиколките си, след като Джес го насочи натам. Защо никога не каза, че се е отделила от амишите, и защо не спомена нищо за Исак, бе нещо, на което само Джес можеше да отговори.