После се чу шумолене на листа, когато чудовището се съвзе. Ели погледна нагоре. Вече на крака на около три метра, Лена се олюляваше, на лицето ѝ беше изписана гримаса на ярост и болка. Шалът ѝ висеше като дълъг зелен език на болно влечуго. От гадния удар лявата ръка на човекоядката изглеждаше така, сякаш внезапно ѝ беше поникнал втори лакът.
Лена вдигна бухалката със здравата си дясна ръка.
- Мразя те! - задави се Ели. Сълзи се стичаха по бузите ѝ. - Ти уби кучето ми! - вътрешният ѝ глас пищеше: „Ставай, Ели, ставай, ставай!“. Тогава защо тя не слушаше? Защото беше по корем. Да се изправи, значеше да се избута на ръце и колене, а тя беше твърде ядосана и уплашена, за да свали очи от това момиче. Това, което не виждаш и само си представяш, винаги е по-страшно от това, което е истинско. Лена вече беше достатъчно лошо нещо.
Но Ели направи друго. Ръката ѝ се промъкна в джоба... и намери ножа. Той беше тънък и с прибрано острие и точно пасваше в ръката ѝ.
Лена тръгна към нея, Ели я гледаше как приближава и помисли: „Трябва да се повдигнеш. Дори за такъв удар трябва да замахнеш“.
- Преди те съжалявах. - Тя нямаше представа къде беше Ди. След като не пищеше, може би беше избягала или припаднала. Нямаше значение. Имаше значение единствено тази убийца, която беше довела човекоядците при Илай и Рок и чиито приятели бяха изгорили обора на Исак и агънцата. Която току-що беше убила нейното куче, нейната сладка Мина, която беше толкова добра и която беше най-последната ѝ връзка с баща ѝ. Най-последната. - Мислех, че ти си различна. Но се надявам Крис да те намери - каза тя, когато загуби от поглед лицето на Лена, защото момичето беше прекалено близо. Пред очите на Ели изплуваха ботуши и крака... и онази зацапана бухалка, която все още висеше от дясната ръка на Лена. - Надявам се той да те убие - заяви тя на бухалката. - Надявам се Крис...
Оръжието се люшна извън погледа ѝ.
„Замахва.“ Отваряйки ножа, Ели стисна силно и намушка. Много остро и с чудесен връх, идеално за вадене на рибарско влакно, острието се заби в прасеца на Лена точно над левия ѝ ботуш, срязвайки плат, после кожа и месо. Ели заби толкова силно и бързо, че усети стържене- то на метал в кост.
Лена изкрещя. Не писък, а пронизителен трептящ вой. Ели беше запазила достатъчно разум, за да стисне и да издърпа ножа, когато човекоядката се наклони назад. Бухалката тупна на земята на няма и осем сантиметра от носа ѝ. Ели я грабна и се вдигна по нея. Хълбокът и глезенът ѝ не харесаха това, но на нея ѝ беше все едно. Врещейки, Лена се беше сгърчила над кървящия си крак и се опитваше да го хване с дясната си ръка, защото лявата беше счупена.
„Не можеш да избягаш сега, нали? - Ели замахна с бухалката. - Ще те убия. С едно добро замахване.“
В този момент главата на Лена се вдигна рязко. Изражение на разпознаване и учудване, и... беше ли това страх, копнеж... се разля по лицето ѝ, когато се взря в нешо зад Ели. За секунда Ели помисли, че момичето отново изглежда почти човек.
- Ели! - гласът беше близо. - Не го прави!
- Защо не? - гласът ѝ звучеше много странно. Погледът ѝ не помръдна, но Лена затрептя, сякаш внезапно ги беше разделило напукано стъкло. - Тя уби кучето ми. А то ми беше от татко. Вече не съм малко дете, Крис.
- Знам, Ели - каза Крис, - и съжалявам за това.
- Но аз искат да я убия.
- Точно затова не трябва.
Сега тя го погледна. Крис носеше оръжието на Том, малкото, и тя се зачуди - една мимолетна следа от мисъл, едва осъзната, потръпна в ума ѝ - защо Том не беше там. Но Джейдън беше наблизо с пушка на рамо. Бяла разрошена коса и едно синьо око надничаха иззад краката му. Тя беше направила същото с дядо Джак на погребението. Сякаш ако можеше да не гледа, сбогуването с баща ѝ щеше да боли по-малко.
А зад тях, на земята, беше Мина, нейната Мина, която лежеше толкова неподвижна.
- Аз я пуснах веднъж. - Тъмните очи на Крис, все още толкова кървави, се спряха на нея, после се върнаха обратно. Радиото на хълбока му цвърчеше като побъркан щурец, но той не обръщаше внимание. - Тя е моя отговорност.
Лена отново изглеждаше малка и тъжна със счупената си ръка и окьрвавения крак. Ако това беше филм, Ели можеше да се обзаложи, че точно тук съвсем внезапно дивото момиче ще се съвземе и ще извика: „Крис!“. И тогава всички щяха да ахнат, защото - виждате ли? - и чудовищата имаха чувства. После Лена щеше да избяга в гората - тра-ла-ла - като в глупава приказка с „и заживели щастливо“ накрая, защото хората искаха щастлив край и може би очакваха чудовищата да се поправят.