Но това беше истинският живот на Ели, а Лена беше врагът и нямаше поправителни.
- Не е твоя вината, Крис. Ти не си я направил чудовище - тя спря, мислейки, че в това имаше нещо. Както когато направиш кофти избор, после трябва да си признаеш грешката и да живееш с последствията. - Ти не си убил никого.
- Не и когато трябваше - каза Крис и дръпна спусъка.
117
Червената буря ѝ правеше компания през целия път - едно непрестанно мърморене като пулсиране на зъбобол. Чудовището ѝ беше много заинтригувано. Тя го усети да блъска с лакти наоколо, да притиска нос в ограниченията на черепа ѝ като дете, което жадува да излезе и да поиграе. „О, не мисля.“ Тя се напъна, заби зъби в долната си устна и усети как чудовището ритна рязко и ядосано. „На ти сега! Горкото бебче!“
Тя свърна на северозапад, като оставяше добро разстояние и малко гора между себе си и Фин. Източното небе изсветля, стана сребърно, а после бяло, преди да посинее до светло тюркоазено. През тътнежа от копитата на коня си тя чу някой да вика. Не толкова да крещи, колкото да реве една дива и несвързана нота, която Алекс помисли, че беше една дума, повтаряна отново и отново. „Идва от платото. Все още има някой жив там горе.“ Тя хвърли поглед, но имаше твърде много дървета, а тя беше твърде далеч, за да долови миризма. Дори да беше по-близо, можеше и да не успее заради огъня и всички тези Променени. Въздухът беше наситен с тяхната смрад.
Пристигна на юг от ловното поле и онази ужасна пирамида. Нямаше желание да ги вижда отново, освен това нямаше време, но ги подушваше. Както и конят, който се уплаши.
- Добре - каза тя, прехвърляйки крак през седлото, за да слезе. - Не съм сигурна, че те виня... - Алекс ахна от внезапното трепване и преместване, когато чудовището се съживи, проправяйки си път с пръсти, и тя усети как започва да пада...
... в някой друг, зад очи, неговите очи. Отпред има черен пушек и ВЪРВИВЪРВИВЪРВИ, докато другите си проправят път към далечните пламъци и писъка на месо. То - той - поглежда наляво към Червената буря в черно на черен кон и „давайдавай“, и „вървивърви“, и онзи, който само крещи: ПУСНИ МЕ, ПУСНИ МЕ, ДАВАЙДАВАЙДАВАИ. По-напред има други, устремени нагоре по хълма, и вече много очи, пълни с ВЪРВИВЪРВИВЪРВИ...
А после скокът, който тя познава, трепване и преместване, и после е там в друго тяло - на момиче. Може да усети разликата. Тя е в средата на блъсканица от тела, плетеница от ръце и крака и ВЪРВИВЪРВИВЪРВИ...
Право напред има момче изобщо не като нея. Той е писък на месо. Той е храна и тя надушва отчаянието и паниката му, когато се опитва да се качи на коня си. Но няма да успее, защото страхът на това момче е силен, а тя вече е близо. Пълният му богат суров аромат изпълва устата и и - ДАВАИДАВАИ - тя ще го има. Тя забърква към момчето, изблъсквайки другите от пътя си - ВЪРВИВЪРВИ, - тя мушва ръка, усеща загребването на ноктите си пo кpaкa му, той хвърля ужасен поглед и тя вижда...
- Не! - но едва се чу. - Крис, бягай, измъкни се, бягай...
Внезапно „щрак“. Или чудовището ѝ пусна, или тя най-после се беше съвзела, не беше сигурна. Зрението ѝ се изчисти и тя видя Бък надвиснал над нея с лапа върху гърдите ѝ. Взорът ѝ се отмести към накъсани парчета небе, което се показваше между клоните. „Паднах от коня.“ Седна с мъка, избърса кръв от ъгъла на устата си и заслуша бумтенето на пулса си.
„Това беше Крис.“ Тя беше почти сигурна. Конят, червеникавокафяв, беше неговият и тя успя да зърне за кратко лицето му... Същата коса, лицето беше същото, но натъртено и имаше нещо сбъркано в очите му.
- Червени - вдиша тя. Бък побутна врата ѝ и тя си позволи да се облегне на вълчака. Очите на Крис бяха червени. Същите като на Питър? Не. Колкото повече мислеше, толкова по-сигурна беше, че Крис беше ранен. От гледната точка на онова момиче той беше храна - кръв и сол, страх и пот. Месо.
Беше силна тази Червена буря. Всеки път, когато онова давай-давай, върви-върви я сграбчеше, чудовището се измъкваше. Да го натъпче обратно, когато наоколо бяха само Фин и няколко изменени Променени, не беше толкова трудно. Но увеличаването на бройката значеше по-голяма наситеност, по-широко излъчване. Тя не беше сигурна, че може да удържи контрола.
Вдигна узито, откъдето го беше изпуснала, и се изправи на крака. За момент помисли да остави зелената брезентова медицинска раница, сега натъпкана до краен предел не само с медицински запаси, но и с няколко книги и дреболии, които беше събрала по пътя. Чантата само щеше да ѝ тежи и да я забави.