„Обхват. Има нещо в тази мисъл. Онова хлапе Джаспър спомена Питър и как той се оправял, когато Фин бил далеч. Каза, че ако Фин умре, мрежата ще се разпадне.“
Беше мислила за същото, когато се опитваше да разбере как Фин се справя с всички тези Променени. „Знам, че сигналът скача, защото чудовището го прави, а аз вървя с него.“ И виж какво беше станало с нея, когато Променените на Фин атакуваха онова плато - голям наплив, огромен сигнал и тя се събуди на снега. „Но какво значи това? Как мога да го използвам? Какво означава?'
Право напред забеляза къса алея, обградена с отделени гаражи, която чезнеше в паркинга на кметството. Подуши до задната стена голяма зелена кофа за боклук, където бяха паркирани три шерифски автомобила без гуми и врати, оставени на шаситата си. Отдясно имаше единична алея, която водеше до площада. Дългият навес от оцветено стъкло, който свързваше училището с църквата, ѝ се падаше отляво. Високи дървета се изправяха чак до жилището на пастора и до училището, а ако спомените не я лъжеха, и до странична врата в църквата през двора.
Алекс придърпа Бък близо и клекна в пряспа стар сняг зад последния гараж отляво и в самия край на алеята. Имаше две възможности: кметството или църквата. Ако се придържаха към дърветата, тя и вълчака имаха много подобри шансове да се вмъкнат в църквата. „Биеха камбаната. - Което значеше, че камбанарията беше отворена. - Качи се високо, огледай нещата, виж къде Питър, Вълка и Пени са във връзка с Фин!“ Можеше дори да види Крис. Узито имаше оптичен мерник. Чакай, можеше ли да убие Фин? „О, я се събуди, скъпа!“ Тя не беше снайперист. Дори не знаеше дали узито има такъв обхват. Освен това - тя усети как гърдите ѝ се свиха - какво щеше да стане, ако Фин умреше? С всички тези Променени наоколо тя се обзалагаше, че нищо добро.
- Ще бъдат свободни. Никой няма да ги контролира. - Когато вълчакьт изскимтя тихо, тя погали ушите му. - Знам. И аз ги надушвам. - Миризмата на Променените се усилваше с всяка секунда. - Разбирам те, момче, тръгваме.
Когато притича покрай кметството, тя долови странен мирис - просто лек намек като дим от подправки, разнасящ се от силния бриз. Подправките я накараха да залитне. „Не! - Тя стъпка асоциацията, преди тъгата да се беше върнала и да я беше погубила. - Достатъчно, Алекс! - Тя се стегна, фокусира се върху биенето на сърцето си. - Ти си разстроена, това е въображението ти. Ти искаш това да е Том.“
- Мини през това и ще плачеш после! - промърмори.
Вдиша преднамерено още веднъж. Този път нямаше подправки, нямаше го призрака на Том. Усети само дизелово гориво и обгорял... метал? Като почернена консерва боб, поставена да се стопли на лагерен огън. Все пак миризмата беше странно химическа - на барут и... Тя се върна в един летен следобед, когато баща ѝ, проклинайки, насочваше пожарогасител. Помнеше тебеширенобялата химическа струя и как майка ѝ фучеше за това, че трябвало да носят маски, за да изчистят кашата. „За фосфорната киселина трябва да се тревожа.“
После кметството се оказа зад нея и двамата с вълчака се стрелнаха между дърветата около дома на пастора. След като се вмъкнаха през страничната врата, тя и Бък се свиха на площадката, като душеха и се ослушваха. Нещо ужасно беше станало при олтара и в мазето. Устата ѝ се сбръчка от острия мирис на студена кръв и изгорял барут. Черният търбух на вратата на мазето отделяше миризма на разкъсана плът, пот и страх, и на Променен със сигурност - просълзябашата смрад на задушен размазан енот.
Прашни стрели от цветна светлина се спускаха през стъклописа в източния край на църквата. Пейките бяха празни, въпреки че се беше задържала миризма на хора и няколко изгорели свещи... „Чакай малко!“ Събирайки още въздух в устата си, тя опипа с език аромата и ахна:
- О, боже! Пъпчивия... Бен?
Беше се върнал в Рул все пак. „И е умрял тук, в църквата.“ Ароматът беше... насилствен. Оплетена в смесица от белина и борова смола, миризмата на Бен беше навсякъде, сякаш бяха трили и трили, знаейки, че нищо не би могло да изтрие смрадта на тази ужасна смърт. Покривката на олтара я нямаше, както и килимът на платформата. Някой се беше опитал да изчегърта кръвта на Бен от стената, където все още висеше кръстът, но твърде късно. При вида на тези призрачни пурпурни пръски сякаш студен пръст се плъзна по врата ѝ. Не можеше да си представи как някой би могъл все още да се моли тук.
Още кръв в преддверието, набита в пукнатините на камъка. Не можеше да каже чия и нямаше време да души. Вратата на камбанарията беше отворена. Горе нямаше никой, доколкото можеше да долови, въпреки че смрадта от Променените на Фин падаше като водопад от студен въздух. Вратите на църквата също бяха леко открехнати и през процепа тя ги видя, както и хората на Фин, и коне, изпълващи площада.