- Защо? Но ти си тук! Какво...
- Намерили са децата на километър и половина от мястото, където Том мислеше, че са. - Крис събра юздите на Нощ. - Но чуй това! Фин е хванал и Питър.
- Питър? - Грег усети как устните му се сковаха. - Крис, не можем да оставим Питър...
- Знам това - гласът на Крис беше мрачен. - Но става по-лошо. Фин е направил нещо на Питър, направил го е като Променен. Не изцяло, но децата казват, че е стигнал доста далеч.
Стомахът на Грег се стегна в студен възел.
- Ако все още е Питър, трябва да стигнем до него. Ти и аз ще се върнем.
- И да ви убият? - Джейдън сложи ръка на рамото на Грег. - Помислете за минута! Том постави бомби. Колко време мислите, че имате, преди те да гръмнат? Фин вече е там или е съвсем близо. Том ще чака, докато стигнат на площада, но това е всичко.
- Виж, току-що убих момиче, което познавах дяволски добре. Не мога да изоставя Питър, не и ако има шанс да се върне при нас. Ти, Хана и Исак имате вашите начини, аз имам моя. Може би, ако съм истински късметлия, ще грабна и Том. - Крис пое дълбоко въздух. - И няма отново да предам Алекс. Не отново.
- Какво? - Грег не беше сигурен дали е чул правилно. – Алекс? Какво общо...
- Пазачите вече са били убити, когато Пру е стигнал. Децата на Том са казали, че Алекс им е помогнала. - Той обърна Нощ. - И се е отправила към Рул.
119
„Бомба.“
Вълна от червен ужас едва не събори Алекс. С размера на малка кутия за обувки бомбата се състоеше от огромен будилник, закрепен за подобен на маджун блок, вероятно С4, с черен изолирбанд. Жици излизаха от тръба с цвят на олово, за да свържат камбанката на будилника с чукчето. Бомбата беше прикрепена за конзолата с още изолирбанд.
„Трябва да се махам оттук. - Внезапно по вдлъбнатината между ключиците ѝ се стече пот. - Трябва да се махна от църквата.“ Кой знае кога това нещо щеше да избухне.
И тогава забеляза две неща, които беше пропуснала заради обзелия я страх. Първо, часовникът не тиктакаше. Второ, бомбата не миришеше правилно.
Наистина, тя не знаеше нищо за бомбите. Това, че в Рул изобщо имаха такива неща, беше удивително. А че бяха решили да заложат бомба в църквата, беше направо поразително. Но не трябваше ли бомба с механизъм да цъка? Това беше старомоден будилник. Леля ѝ бе имала такъв, а тези гадове бяха шумни. Преглътна пърхането в гърлото си и пропълзя достатъчно близо, за да изучи циферблата. Стрелката за алармата сочеше дванайсет. Стрелките за минутите и часовете показваха, че часовникът е нагласен с трийсет минути закъснение, преди да направи „бум“. Точно този будилник имаше много тънка, източена секундна стрелка, но тя също беше неподвижна.
„Не са имали възможност да го нагласят.“ Тя изпусна дълга облекчена въздишка. И все пак може би не беше безопасно тук. Ами ако бомбата паднеше или някакви външни вибрации станеха причина за начало на отброяването?
Но пък миризмата... Тя я подуши. От всички миризми, които С4 можеше да има...
- Хляб? - Все още на ръце и колене, тя се отпусна по корем, загърчи се напред и доближи носа си на два сантиметра. Вдиша въздух.
Пластмаса от изолирбанда, стомана от будилника, барут от онова нещо с цвят на олово - значи детонатор или капсул-детонатор, или каквото там беше - и нещо друго, нещо важно, което подразни паметта ѝ. Но това, което долови, беше брашно и масло, и много сол: аромати, които я върнаха в първи клас.
- Боже мой! - прошепна. - Това е домашно направен пластилин, фалшива е.
Защо някой би я поставил? Само за да уплаши някого до смърт ли? Трябва да имаше друга причина.
- Може би са искали да си спечелят време - каза на Бък. - Да накарат някого да мисли, че е намерил бомба, когато не е. Но да спечелят време за какво? - За да държат хората на Фин заети? Или може би... - Уверяваш ги, че нямаш нищо. Викай „вълк“ достатъчно често и всички се успокояват. Смятат те за идиот.
Можеше да усети как в ума и се трупат въпроси. Откъде са знаели как да поставят примамка? Кой би могъл да го направи? Но единственият въпрос, на който можеше да си позволи да отдели време, беше дали да се махне от камбанарията. „Да, но къде да отида?“ Ако някой се качеше горе, тя щеше да загази, но тя беше тук, Фин беше там долу, а това беше достатъчно добро място за криене...
Отдолу се чу едно силно „бам“. Не изстрел, а по-скоро като трясване на врата. Примъквайки се до една пролука в камъка, тя се надигна на пръсти, докато площадът долу не се появи.
И усети как почвата под краката ѝ изчезва.
Беше като сцена от „Властелинът на пръстените“. Тълпа от стари хора в надути парки и вълнени шапки бяха събрани пред стълбите на кметството. Като парадна стража ги заобикаляха редици момчета и момичета - около двеста в дрипави дрехи. Променените бяха без оръжия, защото не им трябваха. Съдейки по кухата впиваща се воня, смесена с миризмата на сгазени животни, тези деца бяха гладни. Много от старците плачеха. Миризма на вода и сол се вплиташе във въздуха. Това имаше смисъл. Ако Бен Стимке се беше върнал, а тези Променени са били около мината, тогава мнозина от старците гледаха в лицата на внуците си.