- Фин, не!
- Мълчи, Питър! - каза Фин. През внезапния трептящ блясък на сълзите Том видя как главата на голямото момче отскача назад. От устата на Питър се изтръгна писък, докато той рухваше.
- Н-недей! - успя да каже Том. Сърцето му препускаше. Топли капки кръв се стичаха по студения камък. Милиметър по-дълбоко и Фин щеше да среже кост. „Дръж се, Том! Ти можеш да издържиш. Само още няколко минути.“ От друга страна, ако Фин му срежеше гърлото, за него всичко щеше да свърши много по-скоро. Шест от едната страна, половин дузина от другата. - Остави го на мира! Битката ти е с мен, Фин.
- Бием ли се? Не мисля. Погледни какво направи, докъде стигна и какво изстрада и ми кажи, че твоята битка е с мен. Не е ли със самия теб, Том?
- Фин! - Йегър се напъна срещу мъжете, които бяха не по-малко стари, но много по-силни. - В името на Бога...
- Бог напусна Рул много отдавна. Ти знаеш истинския въпрос, Йегър. Как може твоят бог да допусне някой като мен да съществува? Защото не прави грешка, Том! – Фин се изду пред очите му огромен и ужасен. - Може да мислиш, че си свършен, че си готов да умреш. Гарантирам ти, че не си. Тялото устоява, дори ако духът не може. Знам къде са артериите, какво наистина ти е нужно, за да оцелееш, как да направя така, че да издържиш много дълго време. Мислиш ли, че ти е нужно това? - Той изви острието, докато острият ръб докосна долната част на носа на Том. - Или клепачите, или устните, или пръстите? Тези ръце? Повярвай ми, не...
- Спри! - внезапен ясен глас отляво на Том. - Недей!
„Какво? - През бумтенето в ушите си Том усети как умът му се бори да се измъкне от мъглата на новата болка. Над себе си видя главата на Фин да се обръща рязко, безцветните змийски очи внезапно се разшириха от шок... и беше ли това разпознаване? - Кой?“
- Чакайте! - Бърз като светкавица Фин пусна Том при звука на приготвящите се оръжия.
Огромният магнум на Мели вече беше в ръката ѝ, когато хората на Фин заредиха. Пазачът до Пени се беше покачил върху каменния парапет, за да се прицели по-добре...
- Не! - извика Фин. Наполовина извърнат, той забеляза пазача на парапета и скочи изненадващо бързо за старец, а окървавеният паранг вече замахваше. - Не стреляй, не...
Чу се пукот, мъжът стреля в същия момент, в който острието на Фин достигна дулото на оръжието. Стрелецът извика и се олюля, гърмейки напосоки, сетне изпищя силно, щом Фин прокара с паранга широка дъга през корема му. Струя яркочервена кръв оплиска камъка, когато пазачът стисна шурналия си стомах и се преви, падайки от парапета.
- Не, боже! - изпищя пазачът. Беше вдигнал ръка. - Недей... - каквото и да беше на езика му, умря, когато Фин го посече рязко с паранга.
- Kaзax - извика Фин, докато изрита с мощен шут главата на пазача, която отлетя надолу по стъпалата на кметството - никой да не стреля!
- Илайьс? - Все още насочила магнума, Мели хвърли несигурен поглед назад и пребледня от гледката на струите гъста кръв, които все още пулсираха от обезглавения труп на пазача. - Какво...
- Правете каквото казвам! - извика Фин, размахал капещия паранг. - Никой да не стреля! Пуснете я!
„Боже мой, Фин я познава!“ Осъзнаването проблесна като стълб оранжев огън от самоделна бомба. Все още превит, Том видя, че Саймън - момчето с лице на Крис, което изглеждаше толкова пребито само преди секунди - се взираше с неверие, което бързо се смени с тревога и ужас. На земята, недалеч от него, Питър стенеше:
- Не, не, не, недей! Точно това иска той, точно това иска Фин.
Те всички я познаваха, Фин и Питър. Саймън. Но как? „Не, боже! - Сърцето на Том заби още по-бързо, този път с нов ужас. Студ пълзеше по вените му и се просмукваше в мозъка и в костите му и той се чу как стене, усети как умира още малко. - Не, моля те, боже, не прави това! Не е ли достатъчно? Какво още мога да ти дам? Моля те, не взимай нея, моля те!“
Опита да се изправи на крака, докато я гледаше да идва с ръце над главата, вдигнала пушката високо. Тя беше по-строга, отколкото я помнеше. Изражението ѝ беше стоманено, стегнато от решителност. Очите ѝ бяха много ярки и блестящозелени, дългата ѝ коса беше гъста и червена като кръвта му.
Тя беше дъхът му и той би дал всичко, за да я спаси. Би могъл, все още имаше време да се махнат, Фин нищо не можеше да направи за скритата термитна смес, прояждаща метала, нито за кофите самоделен АСДГ и за изобилните намотки детонаторен шнур, в който след няколко секунди щеше да припламне живот. Съществуването с Фин нямаше да е бог знае какво, но без живот нямаше надежда, а тя беше за него преди всичко надежда.