- Алекс! - Том се завъртя и направи една тромава стъпка с ранения крак, после втора. Невероятно, той я видя във вихър от кървавочервена коса. За момент помисли, че тя тича към него. Но не. Тя нападаше Фин и промяната, която видя в чертите ѝ - същата убийствена ярост, която бе на лицата на Питър, Дейви, Саймън и всички Променени, - смрази сърцето му. Том разбра на мига, че ако не прекъсне това сега, преди Алекс да е достигнала Фин, тя щеше да се изгуби, тогава той можеше спокойно да остави куршума на мосберга да намери целта си. Дори щеше да застане, да я държи здраво и да се погрижи да убие и двама им.
Хвърли се отчаяно и се заби в нея наносекунда преди пушката да гръмне. Куршумът остави нажежена следа над главата му. Чу как се пръсна стъкло, когато един прозорец се разби някъде зад него. Том я прихвана, вдигнал една ръка, за да предпази главата и врата ѝ, а с другата обви кръста ѝ. Строполиха се долу. Той се опита да се извърти по гръб в последната секунда, за да поеме удара, но беше непохватен, болеше го, беше изгубил равновесие и успя само наполовина. Паднаха върху камък, който беше мокър и червен от цялата тази кръв. Щом се удариха, писъкът на Алекс прекъсна. Том усети дъхът да изхвърча от дробовете му, но се задържа и я прегърна още по-плътно, докато тя се мяташе, риташе и ръмжеше, за да се измъкне. Усети ухапването на стъкло и камък под гърба си и дивото туптене на сърцето ѝ до неговото и той също завика, закрещя в беснеещото ѝ окьрвавено лице:
- Алекс, Алекс, аз съм, аз съм, Том!
За миг - и само за миг - дивият блясък в зелените ѝ очи се засили към него. Той си помисли, че ако тя се хвърли към гърлото му, той ще ѝ позволи. След още пет минути и няколко секунди Алекс нямаше и бездруго да е тук. Ако той трябваше да умре, по-добре да станеше по този начин - с нея и до нея. Но после главата ѝ се люшна. Той имаше усещането, че нещо прещрака и се отмести или пък се намести на мястото си, а може би и двете. Очите ѝ, все още толкова зелени и ярки, се закрепиха в различна реалност. Закрепиха се върху него.
- Том! - Имаше учудване, търсене и шепот, който той чу като вик, защото сега наистина я държеше без задръжки, този момент беше началото на вечността. - Том!
Копнееше да обере косата от лицето ѝ и да я погълне жадно. Вместо това светът се върна внезапно, времето тръгна отново и той отчете изстрелите, писъците и бунта на Променени и хора, насилието, кипящо навсякъде наоколо.
- Алекс, трябва да се махнем оттук сега. Това място ще гръмне след пет минути, може би по-малко. - Той се претърколи, помогна ѝ да се изправи на крака и сграбчи ръката ѝ. На площада имаше коне, а на тях им трябваше само един. - Хайде, хайде!
- Чакай! - Хвърляйки див поглед наоколо, тя извика. - Не, не, Питър, Питър!
Когато започнаха писъците и изстрелите, на Крис изобщо не му хрумна да обърне. Дори пришпори Нощ още по-бързо. Това беше сблъсък, който той нямаше да пропусне, битка, от която нямаше да се оттегли. Ако изобщо имаше точен момент да вдигне чука, този момент беше настъпил.
Идваха бързо откъм североизточния ъгъл, на около сто метра от далечния край на църквата. Вече можеше да види хаоса и вълната Променени, които помитаха хората на Фин. Излезлите от контрол Променени разкъсваха хората на парчета, гмуркаха ръцете си в кървавите кратери, за да измъкнат с две шепи вътрешности. Площадът беше залят от тела, части от тела и от кръв... и старци, които все още стояха, докато миналото прегръщаше загнилото бъдеще. Видя една жена, сивата ѝ коса беше като облак, да се хвърля към подобно на добиче момче:
- Лий, Лий, Лий!
Огромните ръце на Лий събориха старата жена. „Травърс - помисли Крис, - името ѝ е Травърс, обича да работи в градината си.“ Момчето завъртя баба си наоколо в нещо, което почти можеше да е радост. Когато Лий впи зъби в гърлото на жената, изражението на лицето ѝ беше образец на ужасен, безвъзвратен екстаз.
- Виж! - Грег сочеше към кметството. - На площадката!
Крис погледна... и усети как сърцето му спира. Стъпалата гъмжаха от Променени, които се блъскаха, бореха се и разкъсваха тела. Един от мъртвите беше Ърнст. И собственият му дядо? Не видя Йегър, но този, когото забеляза на площадката да се надига като някакъв бегемот, разбиващ морската повърхност, беше Том.
Том беше просмукан с толкова много кръв, че изглеждаше сякаш се беше гмуркал в дълбок басейн с червена боя. Той се олюляваше, около врата и раменете му беше провесено тяло. Държеше пистолет в свободната си ръка и стреляше, опитваше се да разчисти път. Алекс беше до него с черна пушка в ръка, Крис я позна веднага и имаше... Боже мой, това куче ли беше? Откъде се появи? Беше огромно. Бялата му козина беше опръскана е кръв, а животното се зъбеше и въртеше към всеки Променен, който се опиташе да се приближи. Калъфът с пушката на Том висеше от дясното рамо на Алекс. Тя сграбчи огромна брезентова раница, преметна я през лявото си рамо и закрещя нещо на Том, после се завъртя към промененото момче, което го нападаше откъм сляпото му място. Помпата подскочи в ръката ѝ с ужасно „бум“. Промененият се катурна назад. Алекс хвърли поглед надясно и Крис видя устните ѝ да мърдат, разбра какво крещеше: „Хайде!“. Но не можеше да види на кого говореше и изведнъж вече не го интересуваше, защото до съзнанието му достигна, че тялото върху раменете на Том носеше бяла дреха, която ставаше пурпурна. Там, където водопадът от коса не беше златен, беше ръждивочервен.