Краката ѝ се подгънаха. Там беше мракът, който я чакаше долу, но само той. Беше на Черната скала отново.
Само че този път водата - студена и дълбока - се надигна за нея.
Алекс вероятно така и не чу. Беше толкова шумно. Бумтежът на магнума се изгуби в двойния рев от пистолета на Том и пушката на Грег. Останките от Мели се сринаха назад, двете момчета вече се препъваха напред, а Крис подкара Нощ след тях.
Непохватно сгушил Алекс в ръцете си, Саймън, неговият брат, се изправяше със залитане, а огромното куче се зъбеше, но не смееше да нападне. Алекс беше висока, трудна за всеки, а сега беше отпусната. Тежеше като мъртвец, очите ѝ бяха затворени, бялата лебедова шия бе извита назад. От седлото на Нощ Крис можеше да види къде се беше забил куршумът в гърба ѝ по червената звезда отдясно на гръдния кош. Когато гърдите ѝ с мъка се повдигнаха, Крис чу ужасен грачещ звук като крякане на умиращ гарван.
Пени вече се опитваше да се отдръпне. Когато Саймън видя, че идват, направи стъпка назад, сякаш искаше да се обърне и да се опита да избяга. Но тогава очите му се спряха върху Крис и лицето му - „Моето лице“, помисли Крис - пребледня.
- Моля те! - каза Том, гласът му се пречупи. Той протегна ръце. - Вълк... Саймън, моля те, дай ми я! Нека ѝ помогнем!
- Том! Крис, какво, по дяволите... - Грег беше слязъл от коня и се беше качил горе е узито, което бе насочил към Саймън. - Момчета - каза той разтреперано, - трябва да тръгваме, трябва да тръгвате!
- Знам. - За част от секундата Крис видя в терзанието и сълзите, стичащи се по бузите на Саймън, не Променен, а момче, борещо се да избере между това, което желаеше, и това, което можеше да има. - Саймън... моля те - опита той, стягайки ръце около Питър, който вече беше в безсъзнание. Приятелят му беше много тежък, но Крис можеше да понесе тази тежест. - Мястото ѝ е при нас.
При тези думи Саймън пристъпи непохватно и колебливо. Том го пресрещна, обгърна с ръце Алекс, обърна се към коня си и закуцука бързо, а кучето остави Саймън и тръгна след него.
- Дай му оръжието! - викна Том през рамо към Грег. - Дай му го, скачай на коня и да се махаме сега, сега!
- Какво? - Главата на Грег се люшна към Крис. - Крис, знам, че той сигурно е брат ти, но това е като е Лена. Той все още...
- Направи го! - Крис погледна надолу към Саймън, докато Грег му подаваше узито по начина, по който предлагаш закуска на питон. Щом другото момче хвана дулото, Грег го пусна и изтича към коня си. - Бягай, Саймън! - каза Крис на брат си. - Разбираш ли? Върви, махай се, вземи Пени и бягайте...
- Хайде! - извика Том. Той закрепи Алекс на седлото, притисната в гърдите му, както Крис беше направил с Питър. Тя беше неподвижна като мъртвец и Крис не можеше да каже дали все още диша. Том обърна коня и смуши животното в галоп. - Четирийсет секунди. Давайте, давайте!
- Бягай, Саймън! - извика Крис, след което обърна окьрвавения кон и го пришпори в смъртен бяг, като го подканяше: - Давай, Нощ давай, Нощ, давай!
„Четирийсет секунди.“ Стрелнаха се покрай възел от хранещи се Променени, новите мъртви и тези, които щяха скоро да се присъединят към тях. В главата си броеше, докато препускаха през площада: „Трийсет и девет, трийсет и осем, трийсет и седем...“
Стигна до трийсет.
Краят дойде, когато се беше отдалечил на пет преки. Точно така си беше представял края на света - не тишината на електромагнитния импулс и писъците на птиците, а огромния набъбващ рев като от детонация на неутронна бомба, плясък, а после ярко, издуващо се БАМ- БАМ-БАМ-БУМ. Заловен между сградите и отразен в камъка, звукът беше чудовищен. Крис усети как въздухът профучава край него със зверско „фъш“. Прозорците на къщите на тази улица внезапно се разбиха, когато ударната вълна премина и се опита да го измъкне от седлото. Земята потрепери толкова силно, че той усети тръпката в гръбнака си, видя я в падащия остатъчен сняг, изтръскан от покривите.
Дишайки тежко, Крис обърна поглед назад. Невъзможно ярки, невъзможно блестящи буци кървава светлина изригнаха от разбитите прозорци на кметството като пламтящ дъх, издишан от много усти на чудовища, надигащи се от дълбините. Той усети помитащата гореща вълна и затихващите, идващи след нея. Цялото кметство не просто се срина, а се взриви в градушка от камък и стомана и в бушуващи огнени кълба, които се пръскаха в оранжево-червени вълни през Променени и цвилещи коне, и през всяка жива душа на онзи площад. Светлината беше толкова ярка, че всичко хвърляше дълги бягащи сенки. Очите му извикаха от болка, сякаш се беше опитал да се взре в сърцето на слънцето. Ако имаше писъци и викове, той не можеше да ги чуе.