„Е... може би.“ Съществуваше Саймън, но това вероятно беше само мечта. Как би могъл да провериш такова нещо все пак?
- По един или друг начин - продължи Питър, - Променените са обречени. Или вие ги убивате, или техните деца го правят, или пък те убиват незасегнатите си деца, за да се спасят. Без деца те са свършени като вид. И това, което казвам, е, че може да се тревожиш да не бъдеш изяден, но не трябва да градиш цялото си бъдеще на тази мисъл! - Питър стисна по-силно рамото му. - Крис, трябва да отидеш на Бакърения остров с тях. Хана няма да бъде там. Дошло е твоето време. За секунда забрави обработваемата земя и колко трудно ще бъде оцеляването през първите няколко години! Мисли за университета, за библиотеката, за книгите! Професорите ще се навъртат наоколо, докато капнат. Ако някои са оцелели, могат да ти помогнат. Това ти е нужно колкото и децата, а може би повече, защото ти, Том, Алекс, Кинкейд и Пру, всички, които сте по-стари... вие сега сте учителите. Не само за неща като фермерството и строенето на къщи...
- Аз не знам нищо за всички тези неща - каза той, сложи парче франзела на езика си и я остави да се стопи. - Или как да пека хляб.
- Но може да се научиш. Напълно съм сериозен. Тъмните векове са били тъмни по много причини, но главно защото Църквата е контролирала всичко и е изгаряла книгите. Хората спрели да се учат и забравили как да мечтаят. Да, Крис, ти може да се промениш. Но също така знаеш как да сънуваш по един специален начин.
- Това беше от наркотика. - И как трябваше да разбира всичко това? Факта, че се върна от онзи свят два пъти, и това, на което беше способен в сьнищата си - да премине на друго място и да намери Питър? Бяха ли това видения? Халюцинации? Беше ли това наистина рай, или само един остров в Земята на мъртвите?
- Не, това сега си изцяло ти, Крис - каза Питър. - Да, наркотикът отключи способността ти, но ти държиш контрола.
- На какво? Знаеш ли какво е това, Питър? Разбираш ли защо бях... - едва не каза „избран“. - Как го правя? Какво означава?
- Не, но затова е бъдещето, Крис. Да станеш и да откриеш кой си. Важното е, че ме намери. Ти дойде тук и никой освен теб не може да го направи. Ти си наистина уникален. Стани нещо повече! Осмелявай се на повече! Мечтай различно и после учи децата! Дай им дара на познанието! Помогни им да се научат как да опитват, защото от това извира надеждата. Може ти да не го направиш, Крис, но едно от тези деца или техните деца ще открият как да пуснат отново светлините. - Ръката на Питър внезапно се изплъзна. - По дяволите! Съжалявам, но...
- Време ли е? Вече? - Сълзи изпълниха очите му. Не изглеждаше правилно, че всичко това - планината и долината, езерото - можеше да изглежда толкова перфектно, когато той беше толкова тъжен. - Ами ако не мога да те намеря отново?
- Ще ме намериш - гласът на Питър беше равен и много спокоен, сякаш ролите им се бяха сменили. - Можеш да се върнеш всеки път, когато поискаш. Всичко, което трябва да направиш, Крис, е да си спомниш как да сънуваш.
- Но аз се страхувам. - Той затвори очи. - Боя се, че отново ще направя грешка, голяма като с Лена. Ами Саймън?
- Саймън ще бъде това, което ще бъде. Ти ще правиш грешки. Разчитай на това! Ти си просто човек. Но ти намери своите хора, Крис. Върни се сега! Помогни им и им позволи да те излекуват! - Ръката на Питър обгърна врата му. - Довърши виното! Не искам да се съсипе.
Крис задържа последната сладка глътка върху езика си. „Ябълки - реши той. - Ябълки и мед.“
Обърна лице към приятеля си.
- Питър, аз... - Но забрави това, което искаше да каже, гласът му внезапно заседна в гърлото, когато най-после го видя такъв, какъвто беше сега.
Питър беше срещу слънцето. Замаяните очи на Крис успяха само да доловят груб силует - формата на главата, широките рамене, силните гърди и искрящия водопад от златна коса. Блясъкът около него беше толкова ярък, че Крис трябваше да затвори очи.
- Ш-шт! Знам. И аз те обичам! Всичко ще бъде наред, обещавам. - Питър постави хладна длан върху очите на Крис. - Събуди се сега, Крис, и им върни светлината!
Докосването на Питър изчезна. Когато Крис се събуди, Ели се взираше в него.
- Здрасти! Съжалявам, но Том каза, че е по-добре да тръгваме, докато още имаме дневна светлина. - Тя беше прегърнала платнен сак с размера на топка за софтбол в двете си ръце. Призрак беше зад нея. Когато кучето видя, че очите на Крис се отварят, дясното му ухо се вирна, докато остатъкът от лявото само трепна.