- Добре. - Той лежеше увит в спален чувал върху ароматна канадска ела. Не искаше да мърда, не още, боеше се да не скъса крехката паяжина на това видение. Тревожеше се, че няма да може да се върне.
- Крис? - Очите на Ели изучаваха лицето му, веждите ѝ се свиваха намръщено. - Ще се оправиш ли? Отново ли имаше лош сън?
- Не - каза той, седна и забърса влагата от бузите си.
На запад слънцето започваше да се стопява в езерото. Вятърът се беше усилил и пращаше ледени тръпки по гръбнака му. Събираха се облаци и повърхностите им блестяха като сочни праскови на залез. Някъде високо от дърветата дойде стакатото на кълвач. Аромат на изгоряло дърво увисна във въздуха. Той погледна към пращящия огън, където Алекс и Том седяха на ниски камъни. Не говореха, но Крис видя Том да поема ръката ѝ и пръстите им се сплетоха. Не го заболя, може би защото вече беше свикнал, а това наистина не беше един от онези романи. Беше късен април, почти май и пролетта идваше, а това бяха неговите хора.
- Сигурен ли си, че си добре? - попита Ели.
- Да, добре съм. - Той се пресегна и обхвана бузата ѝ. - Този път, скъпа, беше наистина добър сън.
- Пространство - това беше всичко, което Том каза, когато Ели го попита. - Дай ѝ малко време, скъпа!
Време, пространство. Ели просто не разбираше. Имаше ужасно чувство за Алекс, което не можеше да изрази с думи, защото беше твърде оплетено в спомените за баща ѝ и за това колко странен беше той, когато се връщаше от Ирак. Спеше на пода вместо в легло. Просто... не беше съвсем при тях. Като Алекс.
А времето почти свършваше. С платнената чанта в двете си ръце Ели вървеше между Крис и Том, а Призрак, Джет и Бък ги следваха. Утре щяха да напуснат Огледалната точка, за да си проправят път от Уакамау към Хютън, а после през моста към Бакърения остров. Тревожеше се и за това. Хютън беше главен град. Големите градове бяха проблем. Не я успокояваше мисълта, че щяха да взривят моста, след като минат по него, ако се наложи.
Крис и Том казаха, че не могат да се крият вечно в гората. Всички онези книги и оборудване, а може би и някои професори, стари колкото Исак и Кинкейд, бяха твърде ценни, за да ги оставяш на произвола на съдбата. Том каза, че някой трябва пръв да излезе от скривалището - „да остави жиците“, както го нарече той - и да се противопостави. Така че можеше и да са те.
„Да, стига само да не ме изядат. - Тя хвърли бърз поглед към Алекс, но тя беше отдясно на Том. Ели зърна единствено косата ѝ. - И Алекс да се върне изцяло.“ Ако можеше. Не... това беше грешно. Ако Алекс си позволеше.
„Трябва да ѝ помогнем да остане.“ Ели не беше сигурна, че знае как. Вече бяха вървели толкова дълго. Може би Алекс не искаше нищо повече от това. Не беше казала нищо... но Ели просто имаше усещането.
Тя дори почти разбираше защо. Първата нощ, когато направиха лагер в Уакамау, тя беше събрала кураж и бе помолила Том да отидат до Мос Ноб: „Там аз и Алекс оставихме дядо Джак“. Не беше много вероятно, Ели не беше тъпа. Октомври беше преди шест месеца, а вече беше краят на април. Почти пролет, което също така значеше, че тя нямаше нужда да носи парка, поне не всяка секунда. Но Алекс каза, че пролетта винаги идва късно в Горния полуостров - затова дърветата бяха още голи и ставаше студено нощем - и все още може да завали сняг. По дяволите, Алекс бе виждала сняг през юни, когато с родителите ѝ отишли до Маркет и бащата на Алекс я предизвикал да скочи от Черната скала, защото понякога просто се чувстваш смахнато.
Ели истински се зарадва, когато тя им разказа някаква история за родителите си. Прекараха си много добре, въпреки че след това Алекс отиде в палатката си далеч от всички тях. Ели не знаеше защо за Алекс беше толкова важно да им разкаже всичко това, но имаше чувството, че историите бяха начин да си спомниш. (Като да им чете около огъня вечер. Това беше другото хубаво нещо, което Алекс правеше. Тя им четеше „Гънка във времето“, една от книгите на Питър. Страхотна история впрочем, за която Алекс спомена, че ѝ е чела майка ѝ.) Алекс също така ѝ върна свирката и ѝ каза, че трябва да я пази. Самата тя все още носеше часовника с Мики Маус. Значи, щом Алекс им доверяваше всички тези спомени - книгите, историите и свирката, - това беше хубаво, нали? Не разказваш спомените си на всеки срещнат просто така, нали?
Все едно. Том я беше изслушал за Мос Ноб и после беше казал: