- Последно пакетче, докато не стигнем в Хютън. Освен ако не извадим късмет с някой супермаркет, който не е бил ошушкан. Или с някой „Старбъкс“. - Обгърнал собствената си чаша с лявата ръка, Том се подпря на един голям камък. Положи дясната си ръка върху раменете ѝ и нежно, загрижен за все още незарасналите ѝ ребра, той я придърпа малко по-близо. - Ако изобщо са имали „Старбъкс“ тук.
- Имаха. - Тя остави главата си да почива върху гърдите му. - Но мисля, че само в Маркет и... на остров Макинак? Да, помня, защото много хотели на острова нямаха климатици. Беше толкова горещо, когато идвахме, а татко пухтеше пред вентилатора и лицето му беше цялото в пот.
- Мой тип. Приоритетите му са били на място.
Огънят беше прегорял до жарки оранжеви въглени.
Право отсреша с брадичка върху лапите Бък беше полузадрямал, очите му бяха като цепки срещу блясъка. Том обичаше тази част от деня най-много - да седят и да говорят с часове, а понякога двамата само се взираха в пламъците. Тя се свиваше в него и той галеше косата ѝ. Да я оставя тук само с Бък за компания, не беше нещо, което му харесваше. Всяка вечер се надяваше, че тя ще каже: „Чакай секунда! Ще дойда с теб“.
- Крис каза, че Хана е споменала за кафене недалеч от университета, където са се събирали колежаните. - Том духна в чашата и засмука обратно една димяща глътка. Горещата течност се плъзна надолу по гърдите му, за да се разлее в стомаха му - топлина, която съответстваше на пулса на огъня срещу лицето му. - Може да извадим късмет. Бих смукал използван филтър, ако мислех, че ще помогне.
Тя се изсмя тихо.
- Колко е далеч?
- Щом излезем от Уакамао, на около сто и трийсет, сто и петдесет километра птичи полет.
- Дълга разходка.
Не можа съвсем да дешифрира тона ѝ. Може би защото за него дълга разходка беше нещо много специфично и толкова различно.
- Вероятно ще ни отнеме около седмица. - Той отпи от кафето. - Не е като да не сме вървели и преди. Вече го планирахме с Джейдън. Разбрахме се за места по пътя и за лесни ориентири, така че, ако нещо се промени, той би могъл да оставя съобщения. Като кафенето в Хютън. Той каза също така, че като преминем моста, ще стигнем до една стара синагога от червеникавокафяв пясъчник, която...
- Може да е по-добре - прекъсна го тя тихо, - ако аз не дойда.
За секунда той не можа да свърже думите със значението им. А после сякаш кафето замръзна в стомаха му. „Не, стига! Боже! Не и когато сме толкова близо!“ Том остави чашата си толкова концентрирано и грижовно, сякаш боравеше с експлозив.
- Какво казваш?
Още една пауза. Тя се изправи, докато вече не се докосваха, и каза на огъня:
- Мислих за това, наистина.
Гласът ѝ беше малко мъртъв - тонът, който познаваше от историята ѝ за бавното плъзгане на Даниел към Промяната и накрая за самоубийството му. Кръвта на Том замръзна.
- Казваш, че оставаш. Тук. В Уакамау, съвсем сама. - „Поеми дъх, Том! Полека, не я притискай! Брой до десет!“ Стигна до три. - Алекс, какво, по дяволите, мислиш?
Дори на светлината на огъня очите ѝ бяха твърде мрачни.
- Смятам, че е опасно за вас. Вълка вече ме намери преди. Може да го направи отново.
- Ако е още жив.
- Мисля, че може да е. Не мога да съм сигурна, но това нещо в главата ми... контролирам го, но то е... самотно. Нали знаеш? Чувствам го понякога как търси.
- Нали каза, че ставаш все по-добра в това да го държиш здраво? - Той чу остротата в гласа си, която беше почти обвинение. Но не можа да се спре. Паника пробяга по гръбнака му. „Не, тя не може да направи това, не може, няма да ѝ позволя.“ Том продължи по-бавно: - Дори да е жив, ти не си подушвала Променени. Нито кучетата.
- Все още. Щом напуснем Уакамау и се отправим натам, където е имало хора и може би все още има... вероятно ще надуша.
- И какво? Променените са житейски факт. Те са врагът. Голяма работа.
- За теб е различно. Ти нямаш нещо, което живее в главата ти.
- О, глупости! Какво, мислиш, са спомените ми? - „Том...“ Когато сгъна коленете си, левият му крак изхленчи. Поне веднъж болката беше добре дошла, защото затъкна останалото обратно в гърлото му. Затвори очи, наведе глава и изпусна навън внезапния гняв. „Лошото навън!“ - Съжалявам! Не беше честно. Знам, че не е същото.
- Няма нищо. Може би е същото по някакъв начин. Мисля, че това, което казвам, е, че да, аз подушвам Променените. Да, чудовището се държи доста добре... за чудовище.
- Не си прави шеги с това! - Сега ѝ хвърли остър поглед. - Не си прави шега с чувствата ми!