- Не си правя шеги - очите ѝ трепнаха, но гласът ѝ беше стабилен. - Опитвам се да те накарам да разбереш. Понякога имам сънища и те са нови. Това, което направих с Фин... Мисля, че отвори нещо като врата в главата ми.
- Сънуваш Променените? - Усети как гневът му отстъпва пред шока. - Виждаш ли ги?
- Понякога. - Гърлото ѝ помръдна, когато преглътна. - Мисля, че е защото виждам през някого, както направих в Рул накрая. Не съм сигурна кой или какво е. Но става, когато съм заспала, Том. Не мога да го контролирам. Не мога да направя нищо за сънищата си.
- Алекс! - Том изправи гръб. - Защо не каза нищо? Защо не ми каза?
- Казвам ти сега. Том, ако в Рул не ме беше съборил на площадката, не съм сигурна дали нямаше да съм все още в онова... - тя направи неясен жест с ръка близо до главата си - безумие. Беше ужасно и чудесно в същото време. Знам, че звучи откачено. Но разбирам какво може да е чувствал Питър. Онзи щурм е ужасно мощен и нищо друго няма значение освен убиването. Така че знам, че мога да се изгубя.
- Още по-добра причина да останеш с нас, да имаш котва. Позволи ни да ти помогнем! - „Позволи на мен!“
- Но, Том, помисли! Ако аз мога да виждам през тях, какви са шансовете накрая да стане обратното? Ами ако привлека или доведа Променени при нас? Никой няма да е в безопасност.
- Това са твърде много „ако“... Не, замълчи! Нека довърша! - каза той, когато Алекс отвори уста. - През последния месец нищо не е станало. Не е имало Променени. Никой не ни е последвал. Останахме при Исак седмици близо до мястото, където са били Променените, и не видяхме нито един. Ти си права, аз не съм ти. Но знам нещо за страшните сънища и как те те обземат. Не вярвам и че сънищата ти са единствената причина да не искаш да дойдеш. Защото какво ще стане, ако чудовищата дойдат, Алекс? - Той искаше да я докосне, да сграбчи ръцете и, да я придърпа към себе си. През цялото това време, през всички тези дълги седмици, той никога не я беше притискал, не беше я целунал, не беше направил нищо, освен да се опитва да ѝ помогне да се върне. Ако тя мислеше, че той ще я пусне без бой... - Нека дойдат, Алекс! Нека чудовищата се опитат да те вземат! Ще трябва да минат през мен, а това никога няма да стане.
- Не можеш да дадеш такова обещание, Том.
- Ще ги убия - каза той много отчетливо. - Никой няма да те отнеме от мен. И това е всичко.
- А ако умреш заради мен?
- Изборът ще бъде мой, Алекс, но няма да се стигне дотам.
- И за Ели ли ще избереш? За Крис и за Кинкейд? За Джейдън? И за всички останали деца?
Затворил очи, той облегна глава назад и заговори на нощното небе:
- Аз... няма... да те оставя тук. - Той свали погледа си към нея. - Отказвам. Ако ти няма да дойдеш, и аз оставам. Няма да те изоставя, Алекс, никога повече.
- Не! - Шокът мина на вълни през лицето ѝ. - Не, Том, няма да ти позволя да го направиш.
- Няма да те изоставя - повтори той. - Ти не си единствената, която избира. Сега или тръгваш с нас от тук утре, или махаш за сбогом на Ели и Крис. Точка.
Устата ѝ се превърна в тънка линия над брадичката.
- Том, защо правиш това? Защо го правиш още по-трудно за мен?
- Не мислиш ли, че е трудно за мен?
- Разбира се, знам, че е. Но не виждаш ли, че се опитвам да те предпазя?
- А ти не виждаш ли, че те обичат? - изкрещя той. „По дяволите всичко това!“
Том я прегърна. Ако тя се дръпнеше, той щеше да я пусне. Не можеш да задържиш някой, който е решен да се измъкне. Но тя не се дръпна, въпреки че плачеше тихо с широко отворени очи и сълзите ѝ се стичаха по бузите, които изглеждаха бледни дори на светлината на огъня.
- Алекс!
И тогава той направи това, което жадуваше да стори от седмици. Отдръпна косата от лицето ѝ, за да я вижда, да може да я докосва по-добре и за да запомни всеки сантиметър, всяка черта - от извивката на веждите ѝ до дъгата на устните ѝ и ъгъла на тази упорита челюст.
- Алекс, не ми пука, че имаш рак. Не ми пука дали целият или част от този тумор е чудовище. Загрижен съм за теб. Вървях сам много дълго. Направих го в Афганистан, направих го в Уакамау. Щях да вървя, докато не ми останат сили, ако не се бяхме намерили. Но ние се открихме, а аз съм толкова уморен да вървя сам. Моля те, Алекс, върви с мен! Бъди достатъчно смела, за да си тръгнеш оттук с мен! Напусни това място! Тук живеят само призраци. Ела с нас! Ела с мен!
- Том! - Тя вдигна трепереща ръка към устата си. - Аз умирах, когато дойдох тук.
- Аз също - каза той. - Само че по различен начин.
- Ами ако наистина все още умирам и не го знам? Ами ако стане по-силен и отново се разболея? Достатъчно лошо е, че живея с това чудовище. Ами ако туморът не е само чудовище? Ако е и рак? Не знам колко още време ще имаме.