- Присъедини се към останалата част от човешката раса! - каза той, което я накара да се изсмее леко и така освободи ужасен възел в гърдите му. „Боже, да, моля те, направи го за мен! Само този път, моля те!“ - Знам само, и това е единственото, за което съм абсолютно сигурен, че те обичам. Върви с мен, Алекс! Върви с мен днес - той целуна едната буза, после другата, вкусвайки кожата ѝ и мократа сол - и утре - после докосна устните ѝ със своите и усети как се разделят, усети въздишката ѝ в устата си.
- Върви с мен, Алекс! - прошепна той. - Върви с мен за толкова време, колкото имаме!
Какво стана после, беше само за тях.
Чудовището я събуди.
За секунда тя се зачуди дали не беше сън, приятен сън, но все пак... самозалъгваше ли се? После вдиша мускус и сладък пушек, и подправки, и Том - Том, топъл и солиден, и истински - и чу дълбокото му дишане в съня. Тя надигна глава, докато успя да го фокусира на мъждивата светлина, изпълваща палатката. Сложил ръка на корема ѝ, той лежеше на една страна, един лъч светлина посребряваше косата му.
Очите ѝ се плъзнаха по лицето му. Имаше един научнофантастичен сериал, който баща ѝ обичаше. Доста стар, но не беше „Стар Трек“, а нещо за космическа станция и имаше цифра в името... шест? Не, пет. Все едно. Имаше странни извънземни с техните странни ритуали. Един от тях беше да гледаш възлюбения си, докато спи, защото тогава всички маски падат и можеш да видиш личността такава, каквато е. Звучеше доста глуповато. И все пак... В съня си Том - той може би за първи път сънуваше добри сънища - беше такъв, какъвто винаги е бил: стабилен и сигурен, смел и упорит. Някой, с когото да вървиш. Някой, когото да обичаш, а това беше достатъчно чудо. Нямаше разлика, въпреки че...
„Чакай малко!“
Устоя на порива да скочи. Затвори очи, отвори ги. Нищо не се промени. Там беше Том, спеше и имаше...
„Гледай! - Алекс освободи ръката си от спалния чувал и протегна един пръст. - Това е откачена халюцинация или нещо такова. Не виждам това наистина.“
С туптящо сърце гледаше как върхът на пръста ѝ излезе от мрака и стана видим. Изскочи от сенките, за да влезе в снопчето светлина, което се процеждаше през тънък шев на входа на палатката и блестеше в косата на Том.
„Боже мой!“ Тя дръпна ръката си и я изгледа дълго, сякаш очакваше да се появи петно от светеща боя. Разбира се, че не се появи. Все още внимавайки да не го събуди - нямаше смисъл да бъде глупачка, особено ако грешеше, - тя изви главата си назад, за да може да вижда през шева. Работата беше там, че не можеше да види от другата страна.
Защото блясъкът през шева беше твърде ярък.
Дъхът ѝ излезе в ненадейна струя, изкарвайки тихо „О!“ от гърлото ѝ. Полежа неподвижно още един момент и го обмисли, преди внимателно да се измъкне от чувала, усещайки ръката на Том да се плъзга по кожата ѝ. Слава богу, страната с ципа беше откъм нея. Отне ѝ още няколко секунди да се напъха в парката. Направи гримаса, когато стъпалата ѝ докоснаха студения найлон, и заситни към изхода на палатката, сдържайки дъха си при лекото „с-с-с“, когато дръпна ципа. После се измъкна... и се закова на място.
Отпред, на няма и петнайсет метра, гората беше залята от трепкащи сребристосини снопове светлина, достатъчно ярки, за да хвърлят високи мастилени сенки. Можеше да види клоните на дърветата върху легла от иглички, отделните камъни около огъня, въглените, дремещи под одеяло от пепел, дори проблясването на отделните халки на нейната палатка. От мястото си близо до огъня Бък изправи глава и я килна въпросително при внезапното ѝ появяване посред нощ, особено след като го беше изритала от палатката.
- По дяволите! - прошепна тя и загледа с благоговение как дъхът ѝ излиза не болнаво зеленосив... а син. Беше оставила ботушите си пред палатката и сега ги придърпа непохватно, пръстите ѝ внезапно бяха станали тромави, устата ѝ беше пресъхнала. „Трябва да събудя Том. Той би искал да види това. Трябва да вдигнем другите.“ Да, но тя искаше първо да е сигурна. Натъпка босите си крака в обувките. Твърде късно осъзна, че в бързината беше забравила да ги изтръска. За нейно облекчение, палците ѝ откриха, че никой не беше се отбил на посещение.
Беше направила лагера в закътано място между канадски ели и захарен клен и вляво от него имаше сечище. Изправи се на крака и забърза нататък с Бък, подскачащ от радост по петите ѝ. Само след няколко секунди се гмурна в басейн от светлина, толкова наситена, че тя първо видя само дългите пръсти на сянката си, която избяга. Можеше да види и сянката на Бък, и двойния блясък в очите му, докато се взираше и се чудеше какво я беше прихванало. Алекс се завъртя на пети, погледна наляво и нагоре през процепа в балдахина от клони...