- Вчера? - Когато прокара език по все още сухите си устни, усети вкуса на стара кръв на мястото, на което кожата му се беше напукала. - От колко време съм тук?
- В тази стая ли? - Старецът преплете пръсти върху стомаха си. Косата му, която се носеше около раменете, беше снежнобяла като брадата му, а горната му устна беше гола. Но приликата беше явна - особено в очите, които бяха ярки, черни и пронизващи като на древен пророк. - От шест дни. Пристигнах снощи, точно преди залез. Бях тук, когато изплува предишния път.
Усети наблягането.
- Как така в тази стая? Къде бях преди?
- Какво си спомняш?
- Сняг - каза той пресипнало. Не искаше да мисли за сънищата. - Дърветата. Шипове и зелено стъкло, и звук от чупещи се крайници като бомби.
- Това е бил капанът. Какво друго?
- Тежестта върху гърба ми и студа, и как боляха... гърдите ми, когато се опитвах да помръдна. Не можех да дишам, сякаш н-ножове... - Започваше да трепери. - Аз н-не можех...
- Спокойно! - Старецът положи успокояваща ръка върху челото на Крис. - Това е в миналото.
- Но колко далеч в миналото?
- Две седмици.
- Бил съм в безсъзнание две седмици? - Сърцето му прескочи. - Кой месец е сега?
- Краят на първата седмица на март. По-спокойно, Крис! Сега си в безопасност.
- Все това повтаряш. В кома ли бях? Какво е станало с мен?
- Беше попаднал в капана. Хана каза, че не си можел да дишаш, имал си невероятни болки, бил си изгубил огромно количество кръв. Всеки път, щом се опитвали да помръднат теб или капана...
- Болеше. - Натежалите му гърди внезапно се обляха в пот. - Аз... не можех...
- Успокой се! - Старецът го потупа по ръката. - По- бавно!
- Мислех, че умирам - прошепна Крис. - Когато Хана ми даде онази вода... Мислех, че е отрова и че тя се опитва да ме убие. Предполагам... - „Всичко е било лош сън като онзи за баща ми и мен, и Лена, а после и Питър.“ Не знаеше дали да се смее, или да избухне в сълзи. - Сънувах, че умрях. Мислех, че съм мъртъв.
- Това е, защото във всеки един смисъл - каза старецът - ти беше мъртъв.
56
- Какво?! - Когато се опита да скочи от леглото, възлите се впиха в китките и глезените му. - За какво говориш? Какво казваш?
- Полека, Кристофър! - каза старецът. - Успокой се!
- Да се успокоя? - мислеше, че крещи, но бе успял да събере само един измъчен грак. Напъна се срещу чаршафите, вратът му беше толкова стегнат, че чу скърцането на прешлените си. - Казваш ми, че съм бил мъртъв? Че Хана наистина ме е отровила?
- Да. Искала е да облекчи страданията ти, да ти помогне да си отидеш. Останала е с теб, докато си се отнесъл. Не е отнело много време. Вече си бил доста слаб. Ако Ели не те беше намерила, когато те намери, и не беше пратила Илай за помощ, можеше да си мъртъв като камък, преди Хана и Джейдън да стигнат до теб.
- Ели и кучето ѝ ме з-запазиха жив. Т-те... - Гърлото му внезапно се стегна, когато се срина обратно на леглото. - Те ме поддържаха т-топъл. - Очите на Крис горяха и когато ги затвори, усети една сълза да се процежда по слепоочието му. „Защо плача?“ Засрамен, той завъртя лице настрани.
- Да, нашата малка рибарка е доста изобретателна - каза старецът и Крис усети лек натиск на палец, който бършеше влагата от лицето му. - Не е слабост да си емоционален след шок. Ти явно си много силно момче, Кристофър.
- Но как може да съм още жив? - прошепна Крис. Той отвори очи. - Каза, че съм бил мъртъв. Аз у-усетих как умирам.
- Знам какво казах. Беше ти дадена отрова, която трябваше да те е убила, но не е. Трябваше да си мъртъв, но не си. - Старецът положи нежна длан на бузата на Крис. Докосване, за което той беше почти абсурдно благодарен. - Не мога да го обясня.
- Може би не е било толкова лошо, колкото Хана е мислела. - Той усещаше сълзите, капещи в косата му. - Не е трябвало да го прави. Не съм кон със счупен крак.
- Така е, но щеше ли да изпиеш отровата доброволно? Щеше ли да се довериш на момиче, което никога не си срещал, да приемеш, че е право да мисли, че ще умреш и че това е просто един жест на милосърдие?
- Но тя е сбъркала, нали?
- Може да е сбъркала за обхвата на нараняванията ти. Хана е доста умела. Някой ден ще стане добър лечител. Но не, тя не е лекар.
- А ти?
- Не. Но съм лечител от много време и познавам онзи капан.
- Как те... - Усети, че въздухът започва да не му достига, но не можеше да спре. - Не можеха да махнат капана. Болеше твърде много. Чух ги да спорят. Хана се тревожеше, че ще започна да кървя още повече.